Но скоро след това се озова на „Ел“ платформата, влакът пристигна след няколко минути и той отново пое на север.
През следващите около деветдесет минути Джеймс измина до края естакадните линии, но след това се наложи да вземе късния трамвай до райони като Дъглас Парк, Гарфийлд Парк, Хумболд Парк и Лоугън Скуеър (въпреки че в ситния си шрифт картата на транзитната система се хвалеше, че след година-две ще бъде отворена и Източно-западната естакадна линия).
Джеймс нямаше нищо против прехвърлянията. Така или иначе, трамваите бяха по-удобни.
А в няколкото квартала, които имаха достатъчно улично осветление — и бели хора по тротоарите и в екипажите — Джеймс прекоси пеша няколко пресечки, винаги нащрек за лъскавото, плешиво теме на Мориарти и ужасяващия му втренчен поглед.
В един от тези западни работнически райони Джеймс осъзна, че не беше ял нищо след лекия обяд по-рано през деня. Беше станало доста късно и някои кафенета вече затваряха, но други точно сега отваряха и няколко вече бяха препълнени. Ала това си беше работническа клиентела, с платнени кепета — които мъжете не сваляха дори по време на вечеря — с панталони от рипсено кадифе или молескин и огромни ботуши. По тези места се виждаха и някои жени, но ако се съди по излишъка от руж и грим, в комбинация с нарочния неглижиран вид, Джеймс предположи, че това са жени за развлечения.
Той реши да вечеря след като се прибере на яхтата. Засега щеше да хване следващия трамвай, отиващ отново на запад.
Джеймс скоро осъзна, че в тези влакове и трамваи се крие загадка, която нямаше нищо общо с Шерлок Холмс, Лукан Адлер или мишената му за тази вечер, професор Мориарти. След като се вози в повече от две дузини празни влакови вагони и трамваи, той видя поне десетина различни мъже, които четяха една и съща книга.
Всичките бяха облечени с вълнени костюми, които не им бяха по мярка, носеха стари, но лъснати обувки, неколцина имаха сламени шапки (но не толкова чисти и добре изглеждащи като на онзи негър, с когото беше разговарял няколко часа по-рано) и всеки мъж държеше книгата си близо до лицето, сякаш бе късоглед. Някои от тях обаче носеха очила. А най-загадъчното за Джеймс беше, че по време на пътуванията му, които продължаваха по няколко спирки, никой от четящите мъже не отгръщаше нито една страница.
Те като че ли просто държаха книгата отворена пред своите изпълнени с досада (и понякога затворени) очи. Онова, което най-силно безпокоеше Джеймс, бе, че всички държаха една и съща книга.
Заглавието ѝ беше „Маги: момиче от улицата“, изработката ѝ бе достатъчно груба — за професионалния поглед на Джеймс — за да е самиздат, а името на автора беше Джонстън Смит.
Накрая, когато приближиха последната спирка от линията на трамвая, на който се возеше Джеймс, той се осмели да седне на празната седалка срещу един „четящ мъж“ и шумно се прокашля. Мъжът не свали книгата.
— Моля да ме извините — каза най-накрая Джеймс; мъжът се сепна — очевидно беше задрямал — и свали книгата.
— Забелязах, че доста джентълмени в обществения транспорт са си избрали за вечерно четиво точно книгата, която държите — рече Джеймс, — и се надявам да не ме сметнете за твърде нахален, ако ви попитам защо е толкова популярна в Чикаго.
Мъжът се усмихна широко, разкривайки пожълтелите си от никотина зъби, сред които се забелязваха липси — намек, че дебелият му и очевидно неудобен костюм може да му е единственият.
— Чаках някой да ме попита — рече той. — Честно казано, не съм прочел и една дума от тази идиотска книга. Един човек ми плати — на мен и на още двайсетина мъже — просто да се возя из влаковете и трамваите след седем часа сутринта, докато движението им не спре в един през нощта. Според мен той си мисли, че ако хората ни видят да четем книгата му, ще хукнат да си купят и те. Проблемът е, че единствените хора, които видях да я четат, бяха другите, на които онзи плати.
— От колко време вие и останалите… ъъъ… читатели се занимавате с това? — попита Джеймс.
— Вече три седмици и никой не ни попита за книгата. Докато не се появихте вие всъщност. Но си мисля, че парите на нашия човек свършват. Боя се, че по това време следващата седмица ще трябва да си потърся нормална работа.
— Авторът, господин Джонстън Смит, ли ви плаща за тази… реклама? — попита Джеймс.
— Може и да е авторът, но името му не е нито Джонстън, нито Смит. Той е един младолик човечец, не повече от двайсет и една или двайсет и две годишен, с обувки, които са по-износени от нашите… и истинското му име е Стивън Крейн.