— Е, това е един доста интересен начин да рекламираш книгата си — каза Джеймс, чудейки се дали подобна реклама би могла да му свърши работа за в бъдеще в далеч по-образованите тълпи в Лондон. Но, не… лондонските литературни тълпи не използваха обществения транспорт, с изключение на железопътните вагони, а никой британец, мъж или жена, не би заговорил непознат във влака. Това просто не се правеше.
— Знаете ли — рече мъжът с книгата, която сега лежеше затворена в скута му, — прочел съм някоя и друга книга през живота си, и тази „Маги“ дори не е истинска книга.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа — отвърна мъжът, — че е дълга само четирийсет страници, и то с тези големи бели полета от двете страни, и сума ти празни страници в началото и в края.
— Разказ, издаден като книга — произнесе замислено Джеймс.
Мъжът сви рамене.
— Знам само, че ми остава още само един час, преди трамваите да спрат да се движат, и мога да се прибера да се наспя. Ръцете ме болят от държането на тоя боклук пред носа ми през цялото време, но тоя тип Крейн ни проверява почти всеки ден. Всички се събрахме и споделихме опит и установихме, че ако книгата не е вдигната пред лицето и очите не са отворени, веднага ни хваща. А пък напоследък няма много работа, където човек да получава по два долара на ден само за да си седи на задника.
Джеймс поклати глава съчувствено.
Трамваят спря в една тъмна част на града и шофьорът и кондукторът слязоха, за да го обърнат. Това очевидно беше краят на линията.
Джеймс реши да слезе, за да се поразтъпче.
— Нали не смятате да слизате тук? — попита платеният читател.
— Само за секунда — отвърна Джеймс.
Но щом се озова в задушния нощен въздух, той зърна под единствената работеща улична лампа на половин пресечка от него проблясък на плешиво теме, мерна редингота и старомодната висока яка и движението на бледите, дълги пръсти на удушвач, преди тъмнината да погълне мъжа.
Забравил за трамвая, Джеймс бързо закрачи след привидението.
Отвъд онази последна мъждукаща улична лампа следваше не само пълен мрак, но и внезапно свършваха жилищните сгради и колибите, които ограждаха улицата от две страни. Сякаш Джеймс беше последвал професор Мориарти извън Чикаго и сега двамата заедно вървяха из прерията.
След това усети миризмата. Миризмата и усещането за стотици, ако не хиляди масивни, но невидими животински копита, вонята и атавистичната увереност, че от тъмното го гледат безброй невидими очи. Улицата свършваше с Т-образно кръстовище и право напред, през задушаващата миризма, Джеймс успя да различи огромна, тъмна, помръдваща маса от живи, дишащи, вторачени и отделящи секрети организми. Добитък.
Беше стигнал до кланиците на Чикаго. Нито една улична лампа или осветен прозорец не прорязваха тъмнината. Някъде далеч зад претъпканите обори се виждаше някоя друга газена лампа, но те бяха твърде далеч, за да може светлината да достигне до него. Джеймс съзря някакви странно проблясващи рога в далечината.
Писателят избра да завие наляво и да тръгне смело в тъмнината в тази посока.
Отне му минута или две, за да осъзнае, че тук няма тротоар и че не усеща под краката си павирана улица. Само чакъл и пръст. Поне не беше от онази кал, за която бе сигурен, че изпълва оборите от дясната му страна. Чуваше джвакането на копитата в калта, когато спящият добитък се преместваше на пресекулки или някой се опитваше да си пробие път през масата животни към хранилките.
Освен това осъзна, че се чувства… по-различно. Апатията и гневът, които го бяха обзели през деня, се бяха стопили с началото на самоувереното му издирване на Мориарти през кварталите на Чикаго. Откакто се беше озовал сред наблъсканите складове и огромните обори, той не беше зървал плешивата глава и дългите бели пръсти, но той не бе очаквал наистина да открие ръководителя на престъпния свят, а още по-малко пък да се изправи лице в лице с него.
Хенри Джеймс имаше усещането, че се намира някъде извън себе си, над себе си и се наблюдава отгоре (тук, където беше толкова тъмно, че не можеше да различи дори стрелките на часовника си, без да запали клечка кибрит). Преди тази нощ той се беше борил да стане драматург; сега бе едновременно актьор и публика, наблюдаваше сам себе си как играе. Не „изнася представление“, а играе, като да извършва физическо и целенасочено (понякога и опасно) действие. „Ако така се чувстват героите в сензационните романчета… на мен ми харесва“ — помисли си Джеймс.