В този момент му беше трудно да повярва, че преди малко повече от месец и половина беше готов да се удави в Сена. За какво? Заради спадащите продажби на книгите му?
Джеймс едва не се изсмя на глас, докато крачеше в нощта. Макар да имаше безброй причини да не харесва Шерлок Холмс, той осъзнаваше, че детективът — истински или измислен — се бе оказал негов спасител. Тази странна нощ в този странен град Джеймс се чувстваше по-млад, по-силен — по-жив — от всякога, или поне за пръв път от детството си. И дълбоко в себе си подозираше, че животът и енергията, които беше чувствал като момче, бяха просто неговото лунно отражение на слънчевата светлина на дивата енергия и духа на по-големия му брат Уилям.
Решителни действия. Тези думи отекваха в съзнанието на Джеймс. Не просто свързани с ежедневния живот, но и с опасностите и драматичните събития извън всякакъв живот, който той някога е можел да си представи, камо ли да изживее. За пръв път разбираше защо брат му Уилки, получил ужасяващи наранявания, видял ужасни неща — главата на единия от двамата мъже, които бяха изнесли Уилки на носилка от бойното поле след нощната битка при форт Уогнър, беше пръсната на парчета, обсипвайки лежащия върху падналата носилка Уилки с парчета мозък и черепни кости — се беше върнал отново на война, макар да бе успял едва отчасти да се възстанови. Както и брат му Боб, след като бе изгубил половината си полк в друга битка.
Решителни действия. Джеймс внезапно разбра защо подобни моменти бяха живот за Шерлок Холмс и защо детективът трябваше да прибягва до инжекциите с кокаин, морфин или хероин, за да издържа скучните, затъпяващи дни на ежедневието между отделните случаи.
Човекът, когото беше зърнал половин час по-рано от трамвая, може и да бе Мориарти, но по-вероятно не беше. Ала в този момент това не беше от значение за Джеймс.
Внезапно той долови някакво движение. Тъмни фигури се приближаваха към него. Отвесни форми край дървените огради на оборите. Хора.
Очите на Джеймс се бяха адаптирали достатъчно към тъмнината — по задната част на складовете, които се намираха от лявата му страна, нямаше осветени прозорци или външни фенери — така че той успя да различи фигурите на четирима мъже, носещи тояги и полицейски палки.
Джеймс се спря.
Стисна здраво бастуна си с двете си ръце и съжали, че това не е Холмсовият бастун със скритата в него сабя.
Трябваше ли да побегне? Джеймс осъзна, че го ужасява повече мисълта да бъде повален на земята, докато бяга, като някое от онези говеда, използвани в състезанията по родео, отколкото да се изправи срещу онези, които бързо се приближаваха към него в тъмното.
Четиримата нападатели — Джеймс не се самозаблуждаваше, че са нещо друго и въпросът дали работеха за Мориарти, или не беше чисто академичен и нямаше никаква връзка със ситуацията — се бяха раздалечили на известно разстояние един от друг и вече се намираха само на няколко фута от него, когато от тъмната уличка вляво се разнесе боботещ глас:
— ЕЙ, ВИЕ ТАМ! СПРЕТЕ! НЕ МЪРДАЙТЕ!
Повдигна се капакът на някакъв мощен фенер и лъчът светлина прониза улицата, осветявайки Хенри Джеймс — притиснал бастуна към гърдите си — и четиримата бандити в закърпени и мръсни дрехи. Онова, което му бе заприличало на полицейски палки, наистина се оказаха палки… с обли дръжки, лекьосани, смъртоносни.
— НА МЯСТО! — излая отново Божият глас. Джеймс вече се беше подчинил и не помръдваше от мястото си, но четиримата нападатели се раздвижиха; двама се прехвърлиха през оградата на обора, за да се изгубят в тъмната маса от животни, а другите двама се затичаха към тъмната уличка, от която се бяха появили.
Лъчът светлина отново се отмести към присвилия очи Джеймс и фигурата с гръмотевичния Божи глас се приближи. След това лъчът се насочи към земята.
Чикагски полицай. Не някой от лъскавите Колумбови гвардейци на Бърнам от Панаира, а истински чикагски полицай. Джеймс огледа двойната редица месингови копчета, меката шапка, голямата звезда, закачена на гърдите на едрия мъж, присвитите очи и разкошните мустаци.
Писателят изпита известно облекчение при вида на полицая, но не се уплаши. Изобщо не беше изпитал страх дори когато четиримата бандити се бяха приближили към него. Не разбираше това. Не можеше да разбере и себе си в момента.
Нямаше никакво значение. Той осъзна, че се усмихва глупаво на полицая. Стегна се и се опита да си придаде спокоен вид.
Лъчът на фенера се разходи по тялото му, от меките, скъпи черни италиански обувки и прашните гети до скъпото му палто, жилетката, яката, вратовръзката и забодената на нея игла.