— Какво правите тук при складовете, сър? — попита полицаят с вече човешки глас. — Тези мъже щяха да ви отнемат всичко… включително и живота, сър.
Джеймс потисна странния импулс да се ухили на този възхитителен полицай с възхитителния му ирландски акцент и възхитителен мустак, и дори на възхитителната му къса черна дървена палка.
Той се опита да му отговори, но от устата на майстора на съвременното безкрайно изречение успяха да излязат само откъслечни фрагменти от фрази:
— Аз бях… исках… да видя Чикаго… слязох от естакадния влак… после трамваите… слязох да се разходя… и внезапно се появи… тъмнина.
Полицаят осъзна, че си има работа с идиот, и заговори с нисък, успокояващ, учителски глас:
— Да, сър. Но това… не е място… за вас… сър.
Джеймс кимна утвърдително и за свой ужас осъзна, че този път вече се хили. Не изпитваше никакъв страх.
— Къде сте отседнали, сър?
Трябваха му няколко секунди, за да осмисли въпроса на полицая.
— О, до… не, този път не до „Грейт Нортърн“… не… на яхтата… на Камерън… сенатор Дон Камерън.
Полицаят го изгледа с присвити очи. Джеймс осъзна, че ирландецът е доста красив, с изключение на носа му, който приличаше на разплескан червен картоф. Той се ухапа по вътрешната страна на бузата, за да не се разсмее.
— Къде се намира тази яхта, сър?
— Хвърлила е котва на Големия пристан в Белия град — отвърна Джеймс. Беше си възвърнал властта над съществителните, глаголите и синтаксиса. (Всъщност не му бяха липсвали особено. Осъзна, че е готов да ги замени всичките за още малко от онова, което чувстваше в момента).
— Мога ли да ви попитам за името ви, сър?
— Хенри Джеймс младши — отвърна веднага Джеймс. После, изненадан от отговора си, побърза да го поправи. — Просто Хенри Джеймс вече. Баща ми — Хенри Джеймс старши — почина преди около единайсет години.
— Как слязохте на брега от яхтата на сенатора, господин Джеймс?
— Градския пристан. Там има един моряк с парната лодка на яхтата. Казах му да ме чака.
Полицаят насочи лъча на фенера към евтиния часовник, който държеше в шепата си.
— Минава полунощ, сър.
Джеймс не знаеше какво да отговори. Внезапно се изпълни със съмнение, че кормчията му ще го чака чак до толкова късно. Може би приятелите му бяха решили, че се е изгубил. Или че е мъртъв.
— Елате, господин Джеймс — каза полицаят и след като внимателно положи ръка на рамото му, го завъртя към тъмната уличка, от която се беше появил като по магия. — Ще ви отведа до правилната спирка на трамвая, сър. „Ел“ влаковете и трамваите спират да се движат след по-малко от час. Дори в събота вечер. Трябва да се върнете директно на пристана, без повече да се спирате да разглеждате.
Без да има нищо против приятелската ръка на рамото си, Джеймс тръгна заедно с ирландеца към осветените части на града.
7.
В неделята преди понеделничното първомайско откриване на Изложението, гостите на Хенри Кабът Лодж се разделиха на групички, за да си търсят развлечения. Докато Хенри Джеймс се разхождаше с останалите из летаргичните улички на Панаира, които скоро щяха да се оживят от народ, той предпочиташе да бъде заедно с Хенри Адамс, който не се отделяше от Лизи и Дон Камерън. Но по някое време следобед Адамс отново се отдалечи сам нанякъде. Предишния ден също бе прекарал сам. Всички се разбраха да се срещнат на пристана в седем, за да се върнат на яхтата с голямата моторна лодка. Бяха поканени на галавечерята, давана от шейсет и осем годишния новоизбран кмет Картър Хенри Харисън. Дори младата Хелън Хей беше покорена от енергията, прямотата и чара на стария популист при първата си среща с него по-рано през деня.
Но когато всички се събраха на пристана, Адамс липсваше.
— Мисля, че знам къде е — каза Холмс. — Когато е там, губи представа за времето. Вие потегляйте, но после върнете лодката обратно… след двайсетина минути ще съм на пристана заедно с господин Адамс.
Сенатор Дон Камерън каза:
— Двамата с Лизи ще ви изчакаме тук, за да се върнем на яхтата заедно.
Холмс беше заедно с Адамс, когато откриха Машинното здание, и интересът на възрастния историк към динамогенераторите и другите машини внезапно стана неудържим. Технически погледнато, нито една от хилядите задвижвани от електричество машини в Колумбовото изложение не би трябвало да заработи преди обяд на следващия ден, когато президентът Кливланд щеше да натисне масивния златен телеграфен бутон — монтиран върху червена кадифена възглавничка — който, освен че щеше да накара хилядите знаменца и банери да се развеят, щеше да задейства и гигантския парен двигател с три хиляди конски сили в Машинното здание.