Но Адамс се вреше наоколо и не спираше да разпитва, докато не намери истинско динамо, което вече произвеждаше енергия за захранването на лампите в Белия град и електрическата железница, която щеше да докарва жълтите вагони до Панаира. Това беше най-големият динамогенератор в света и бе скрит в сградата на компанията „Интрамюръл Рейлроуд“, разположена в най-южния край на панаирната територия, зад дърветата и по-големите сгради. Обикновено в нея се намираха единствено операторите, които обслужваха динамото. Извитият метален кожух на динамото беше по-голям от сводестия вход към къщата на Хенри Адамс, но пред многобройните колела — всяко едно с височина поне петнайсет фута, като половината му винаги бе скрита в изкопания в циментения под жлеб — хората и динамото изглеждаха като джуджета. В събота Холмс беше помогнал на Адамс да намери сградата, беше се възхищавал около минутка на машините, остана достатъчно дълго, за да чуе как един от техниците подвиква на Адамс през рева на машините, че дори в този момент динамото захранва едновременно шест и половина мили железопътни релси, с шестнайсет вагона в движение, след което изостави Адамс сам сред шума и миризмата на озон. Знаеше, че историкът ще прекара по-голяма част от времето си на брега в тази отдалечена сграда без прозорци, взирайки се и опознавайки мощта на този нов източник на енергия за човешката раса.
Сега, когато Холмс излезе от сенките на подпорните греди и колелата, той видя, че Адамс непрекъснато сваляше сламената си шапка и попиваше потното си чело с ленената си кърпичка — светлината от голите крушки на работните лампи се отразяваше в плешивата му глава всеки път, когато сваляше шапката — потънал в разговор с висок млад мъж, облечен в твърде дебел вълнен костюм, който, заради дългата черна коса, остър изгърбен нос, медночервен тен и черни очи, Холмс определи като индианец. Адамс му изнасяше някаква лекция и изглеждаше въодушевен като ученик.
— … Но това! Това, господин Бавен кон, е нещо, на което древните гърци щяха да гледат с възхищение, а венецианците, въпреки всичките си постижения, щяха да му завиждат. Чикаго ни погледна с някакво чудно, предизвикателно презрение и ни показа нещо далеч по-могъщо от изкуството и безкрайно по-важно от бизнеса. Това, уви или ура, е бъдещето, господин Бавен кон! Вашето и моето… но същевременно дава и надежда. Мога да се наслаждавам и да пращам пощенски картички, в които да описвам съмнителната стойност на Мидуей Плезънс, но всеки ден минавам през Машинното здание и всяка вечер се връщам тук, точно в тази зала, за да гледам като някой стар бухал динамото на бъдещето…
Адамс като че ли долови лекторската нотка в гласа си, свали сламената шапка и попи отново темето си с кърпа, след което каза с по-тих глас на младия мъж, докато Холмс се приближаваше зад гърба му:
— Приемете отново извиненията ми, сър. Говоря така, сякаш сте ми публика, а не събеседник. Какво мислите за това динамо и за все още спящите чудеса на Машинното здание, които разглеждате всеки ден също като мен, господин Бавен кон?
Високият индианец се поколеба за миг, преди да отговори, и гласът му изненада Холмс с плътността си.
— Мисля, господин Адамс — рече високият тъмен мъж, — че това е истинската религия на вашата раса.
Адамс се впусна в нова въодушевена реч и Холмс му разкри присъствието си — знаеше, че индианецът го бе видял да влиза и беше наясно с присъствието му в голямата зала. Адамс говореше:
— Дева Мария е била за мъжете от тринайсети век онова, което това динамо и братята му ще бъдат за…
Той осъзна, че Холмс стои до него, и млъкна. Свали отново сламената си шапка и каза:
— Господин Бавен кон, мога ли да ви представя спътника си на Панаира, прочутия Шер… тоест… прочутия норвежки изследовател господин Ян Сигерсон?
Вместо да протегне ръка, Холмс застана изпънат със събрани пети и се поклони на мъжа в почти германски стил. Червенокожият му кимна в отговор, но като че ли също нямаше особено желание да се ръкува с него. Без да знае как или откъде, Холмс можеше да каже, че този млад мъж — всъщност не чак толкова млад, видян отблизо, осъзна Холмс, забелязвайки бръчките около очите му, вероятно година или две по-млад от трийсет и девет годишния детектив — беше не само лакота сиу от племето, с което Холмс се беше срещнал преди повече от седемнайсет години, но и wičasa wakan — светият мъж на племето, шаман, мъж със способността да вижда в повече измерения от обикновените човешки същества.