Холмс не беше изплувал. И все още не изплуваше. Но изведнъж го видяха как изтощено се издърпва през борда на моторната лодка, която беше хвърлила котва там в очакване на Лукан Адлер. Окървавеният Холмс легна по гръб на дъното на лодката и повече не помръдна.
Дръмънд взе бинокъла от писателя и погледна.
— Мисля, че диша. Ето че и нашите лодки се появиха.
Иззад масивното туловище на военния кораб „Мичиган“ с рев се появиха осем полицейски лодки — три принадлежаха на чикагското полицейско управление, а пет бяха на Колумбовата гвардия. Те забавиха ход и заобиколиха лодката, в която лежеше кървящият Холмс. Джеймс видя как един мъж с лекарска чанта се прехвърли при него.
Тогава му се наложи да седне. На земята. Да седне и да се опита да диша.
Дръмънд приклекна до него и с лявата си ръка вдигна маузера от земята, докато потупваше Джеймс по гърба с дясната.
Писателят отблъсна пушката настрани. Знаеше, че докато е жив, повече никога нямаше да докосне огнестрелно оръжие. Отново се сети за братята си Уилки и Боб, които бяха тръгнали на война, понесли смъртта със себе си, и после, въпреки ужасните си рани и болка и срещата с истинската Смърт, се бяха изправили и отново бяха грабнали оръжията си. Спомни си и за братовчед си Гас, толкова красив онзи ден, в часа по рисуване, чието бледо луничаво тяло сега гниеше някъде под калта на Вирджиния, след като някой конфедератски снайперист умело беше сторил същото, което Джеймс току-що се бе опитал да направи. Той поклати глава.
Възторгът от решителните действия, който му бе подействал като силно американско уиски край кланиците на Чикаго, се беше изцедил до капка от тялото му. Не си заслужаваше да бъде литературен герой — нито реална личност, осъзна той — ако ролята включваше отнемането на живота на някого. Това не беше цивилизовано. Не беше редно. Не беше в духа на Хенри Джеймс. Нито бе справедливо спрямо постигнатата с усърден труд правдивост в изкуството му.
— Тялото на Лукан Адлер все още не е изплувало — каза някой от агентите, които все още стояха до парапета.
Дръмънд приклекна до седналия писател и повтори думите му, сякаш Джеймс беше оглушал.
— Не… ме… интересува — каза Джеймс и наведе глава към присвитите си колене.
11.
Кой би могъл да знае, че Световното Колумбово изложение през 1893 е имало собствена лечебница? Всъщност това си беше добре оборудвана болница с цял ескадрон медицински сестри и петима лекари, един от които жена.
Шерлок Холмс беше седмият пациент, докаран в лъскавата нова лечебница — четири жени и двама мъже бяха припаднали при блъсканицата и жегата по време на Церемонията по откриването — и двамата лекари, които го бяха прегледали (сред тях не беше жената), решиха да повикат по-умел хирург от болницата „Чикаго Дженеръл“, който да се справи с торакалните рани. Той дойде — в полицейски фургон с виеща сирена и пощурели коне — и обяви, че раните не са опасни и лесно ще се справи с тях. Няма пробити или разрязани важни органи.
Холмс се сдоби с няколко шева ниско долу на корема, в горната му част, над десните ребра, на дясната китка — на която имаше странна, но плитка рана от куршум — както и на скалпа, и по гърба. Беше получил сътресение на мозъка, имаше сериозни контузии по главата и раменете, и се оказа, че е счупил два пръста на дясната си ръка и дясната си китка при „сбиването“, както го наричаха лекарите, които не знаеха подробности от инцидента в Деня на откриването.
Само няколко души разбраха за този „инцидент“. Нито Даниъл Бърнам, директорът Дейвис, кметът Харисън, нито пък президентът Кливланд искаха да се разчува за присъствието на убиеца или за насилствената му смърт в Деня на откриването. Почти никой от тълпата не беше забелязал случващото се, а и повечето от онези, които го бяха видели, си мислеха, че е някаква луда каскада, част от Церемонията по откриването. На пресата не беше съобщено нищо.
Гостите на Хенри Кабът Лодж нямаха нищо против да останат още два дни на Панаира, докато господин Холмс бъде изписан; оказа че, се точно сътресението бе причината да се задържи по-дълго на легло. На третия ден си тръгна с бинтовано тяло и ръка, окачена на ненужна според него превръзка през врата, но движението без нея причиняваше доста силна болка в китката му, затова той реши да я задържи за известно време.