Андрю Л. Дръмънд и Хенри Джеймс посетиха Холмс в лечебницата, и писателят беше там, когато Дръмънд каза на детектива, че Ирен Адлер лежи в стаята над неговата. Намираше се под двайсет и четири часова охрана от двама Колумбови гвардейци.
— Как е тя? — попита Джеймс. Не беше сигурен дали не я е оставил мъртва на площадката на променадата.
— Куршумът е минал през рамото ѝ, без да счупи ключицата или да засегне някоя главна артерия — каза Дръмънд. — Дамата е извадила късмет. Засегната е една кост, но тя бързо ще зарасне.
— Ще бъде ли обвинена? — попита Холмс от болничното си легло.
— Естествено — каза Дръмънд.
— И за какво точно? — попита Холмс.
— За… за… тя беше… за… О, по дяволите! — изръмжа Дръмънд.
— Ами, пазете я добре — рече Холмс. — Тя е опасна жена.
Хенри Джеймс реши да отплава с „Юнайтед Стейтс“ от Ню Йорк за Европа, може би до Англия, но по-вероятно чак до Генуа, откъдето щеше да замине за Флоренция и после на север, за да се присъедини към семейството на брат си Уилям в Люцерн. Въпреки шумните и искрени възражения на Джеймс, семействата Лодж и Камерън решиха, че ще се приберат у дома през Ню Йорк, като оставят Хари там — може би дори щяха да го изпратят от кея — и вероятно даже щяха да останат за седмица-две, за да може жените и Хелън да се отдадат на сериозно пазаруване, докато мъжете проведат няколко сериозни разговори с техните приятели и брокери от Уолстрийт.
В Бъфало, Ню Йорк, имаха тричасов престой — докато монтират нов двигател на частния им влак — по времето на който си позволиха да обядват в приличен ресторант и да се поразтъпчат малко.
Джеймс се върна по-рано сам във вагона си и единият от камериерите, който му помагаше, каза:
— Един господин ви чака в купето ви, господин Джеймс.
— Какво, по дяволите, търси той в моето купе? — сопна му се Джеймс.
— Изрично поиска да ви изчака там, сър — отвърна камериерът с пламнало от срам лице. — Каза, че ви познава, сър. Каза, че е жизненоважно да разговаря с вас веднага щом се върнете, сър. Извинявам се, ако съм постъпил неправилно, като съм го пуснал в купето ви, сър.
Джеймс махна с ръка, но не беше доволен. Въобще.
Той влезе в малкото си, но луксозно обзаведено купе и затвори вратата зад гърба си, преди да осъзнае, че в помещението беше тъмно почти като в нощ. Някой беше спуснал и леките, и по-плътните щори на прозорците. След секунда Джеймс видя, че някакъв мъж седи в креслото в ъгъла, близо до стенната лампа — същото кресло, което той използваше за четене — а след още една секунда осъзна кой е този човек.
Професор Джеймс Мориарти. Мъждивата светлина разкриваше зловещите, смъртоносно сбърчени вежди, тънките бледи устни, хлътналите като на мъртвец бузи и белите кичури коса, които стърчаха над вълчите му уши. Езикът продължаваше да се стрелка по змийски над сухите устни. Ноктите на дългите бледи пръсти бяха дълги няколко инча, извити и пожълтели от възрастта и злостта.
— Най-после се сссрещаме, господин Хенри Джеймссс — изсъска Мориарти и се изправи.
Тъй като не носеше със себе си дори бастуна си, с който да се бие, Джеймс бързо отвори вратата на купето си, когато един познат глас изрече зад гърба му:
— Нали няма да си тръгнете толкова бързо, Джеймс?
Писателят рязко се обърна.
Мориарти вдигна щорите и купето се изпълни със светлина. След това той внимателно издърпа дългите си пожълтели нокти, един по един. После свали зъбите си, променяйки изцяло формата на лицето си. След това високият мъж заби нокти в собственото си лице и започна да го дере, сваляйки цели парчета от челото, скулите, носа и брадичката, които пускаше върху разстланата за тази цел кърпа. Останала част от челото и плешивото теме се откъсна наведнъж, но с неприятен звук от раздиране.
Хенри Джеймс стоеше и мълчаливо наблюдаваше как Холмс използва някакъв крем и пинсети, за да свали остатъка от лицето, ушите, брадичката и шията на „професор Мориарти“. Всичките парчета трупаше върху кърпата, разстлана върху шкафчето на Джеймс.
— Няма ли да кажете нещо за най-великото ми представление? — попита Холмс. Той използва огледалото на Джеймс, за да си оправи косата, след което мушна отново ръката си в черната превръзка.
— Защо? — попита Джеймс.
Холмс се усмихна и потри ръце, пренебрегвайки превръзката.
— Двамата с брат ми Майкрофт изграждаме образа на злия гений професор Мориарти вече пет години, Джеймс. Първо се появи слухът за него в разказчетата на доктор Уотсън. След това самият той започна да се появява.