— Може и да съм — отвърна Холмс.
— Да вървят по дяволите всичките онези метафизични щуротии, с които ми пълните главата още откакто се срещнахме — сопна му се Джеймс и внезапно се изправи. — Можете да прекарате остатъка от живота си… ако това изобщо може да се нарече живот… разпитвайки себе си и всички останали, с които се срещате, дали сте истински. Рано или късно някой пияница в някоя кръчма, смърдяща на урина и пот, ще ви даде правилния отговор.
— Вече получих добър отговор — рече тихо Холмс. — Само преди няколко дни.
Джеймс не каза нищо.
— Чували ли сте за това как някой се изпява към съществуване? — попита Холмс. — Или как други хора изпяват някого — може би вас — към съществуване, като разказват истории за него? Като си предават легенди един на друг? Това ли правите със своето писане, Хенри Джеймс… изпявате се към едно по-висше съществуване всеки ден, когато се занимавате със занаята си?
Джеймс пренебрегна бръщолевенията му.
— Добре тогава — рече рязко той, — вие и вашите бандити ли бяхте онази сутрин на централната гара в Чикаго, когато се опитвах да замина за Ню Йорк?
— Търсех ви, Джеймс. А „бандитите“ бяха неколцина от хората на полковник Райс, които той остави на мое разположение… трябваше да проверя твърде много файтони за краткото време, което ми оставаше преди отпътуването на влака.
— Защо вие, като професор Мориарти, ме търсехте, когато се опитвах да се измъкна от това… да напусна тази трескава фантазия… и да се прибера у дома, в Англия?
Холмс се изправи.
— Онази сутрин исках да ви разкрия дегизировката си като Мориарти и да ви помоля все още да не си тръгвате. Да изчакате разгадаването на загадката, която мъчеше и двама ни.
— Която мъчела и двама ни — повтори Джеймс, изливайки презрението си във всяка дума. — Вие дори не успяхте да разрешите загадката, която ви възложи горкият мъртъв Нед Купър — за картичките с надпис „Тя беше убита“, които бяха изпращани всеки шести декември, забравихте ли?
— Играта още не е приключила — рече Холмс. Бинтованата му счупена дясна китка очевидно го заболя и той размърда ръката си в черната превръзка.
— Искате ли да знаете какво мисля аз за вашата скъпоценна игра? — попита Хенри Джеймс.
— О, да, искрено ме интересува — отвърна Холмс.
Хенри Джеймс не беше правил това никога пред живота си — нито като момче, докато се бореше с Уилям или Уилки, нито дори когато биваше обзет от най-силен гняв; но сега сви дясната си длан в юмрук и с всички сили удари най-великия детектив-консултант Шерлок Холмс в заострената брадичка.
Напълно неподготвеният Холмс се стовари по гръб върху леглото. Когато успя да се надигне, той потърка челюстта си със здравата си лява ръка.
— Предполагам, че си го заслужих — рече тихо той. — Съжалявам, Джеймс. Особено след като свикнах да си мисля за вас като за приятел, а аз всъщност нямам приятели.
Джеймс се обърна, излезе от купето и тръгна през вагоните, докато не стигна до салона на дамите, където седна и известно време послуша разговорите им, преструвайки се на укротен котарак, какъвто толкова често му се искаше да бъде.
Холмс изчака спирането в Олбъни, където Джон Хей и повечето от останалите пътници слязоха, за да се поразтъпчат; тогава отиде при Клара Хей, която бе останала във влака, повалена от поредното главоболие.
— Мога ли да поговоря с вас насаме, госпожо Хей?
Тя слабо се усмихна и притисна пръсти към слепоочията си.
— Точно сега умирам от главоболие, господин Холмс. Може би по-късно?
— Сега е най-удобно, госпожо Хей — рече Холмс, влезе в купето ѝ и се настани на един стол.
— Добре, ще поръчам чай — каза Клара Хей. Когато прислужничката влезе бързо, носейки поднос с кана горещ чай и чинийка с бисквити и сладки, Холмс се обърна към нея:
— Можете да си вървите, Сали, и затворете вратата зад себе си.
Ужасена, че мъжът в купето на госпожа Хей ѝ дава нареждания, Сали погледна към Клара Хей за разпореждания. Госпожа Хей също изглеждаше шокирана, или поне объркана, но кимна на Сали да си върви. След това седна в отрупаното си с възглавнички кресло, колкото се може по-далеч от Холмс, доколкото позволяваше купето. Дори луксозното купе.
— Какво има, господин Холмс? — попита тя с тъничко гласче. — Не трябва ли и Джон да участва в този разговор?
— Не — отвърна Холмс. Той вдигна чинийката с чашката, добави малко сметана и изпи димящата течност. Клара Хей остана напълно неподвижна и го гледаше така, сякаш се беше озовала в стая с гърмяща змия.