— Може да е забравил часа — обади се Хенри Кабът Лодж. — Винаги ми се е струвал изключително разсеян.
— Може раните да го безпокоят — рече младата Хелън.
— Или по-вероятно се е заел с разследването на някой случай — обади се Джон Хей.
— Какво пък — каза сенатор Дон Камерън, прегърнал през раменете съпругата си Лизи, която се усмихваше на Адамс, — мисля, че компанията на този човек ни стига за тази година. Но ти, Хари, ти определено трябва да ни посетиш отново.
Джеймс поклати глава.
— Вие трябва да дойдете в Лондон, Париж или Италия, за да ме видите.
Камерън и Лодж си размениха странни погледи.
— Както си мислим, че банките и Уолстрийт ще бъдат връхлетени като цунами от борсовата паника — рече Хенри Кабът Лодж, — подозирам, че на повечето от богатите семейства в Ню Йорк, Бостън и Вашингтон ще им излезе по-евтино да се преместят през юли или август в Европа и да оставят прислугата тук да се грижи за големите им домове, докато отмине тази буря. А след година, две или три може да се върнат у дома. Онези, които оцелеят след бурята, имам предвид.
— Престани, скъпи! — извика Лизи Камерън и се престори, че удря съпруга си по рамото. — Никакви такива мрачни разговори, докато пожелаваме на Хари бон воаяж!
— Никак не са мрачни, ако това означава, че скоро ще дойдете да ме видите в Лондон — каза Джеймс и повдигна шапката си, преди да тръгне по подвижното мостче към кораба, след като се чу сигналът за последно повикване на пътниците на борда. — Adieu! — извика той през свистенето на парата.
Епилог
Хенри Джеймс мразеше епилозите и отказваше да ги използва в творбите си. Казваше, че животът не ни дава никакви „епилози“, така че защо трябва да ги използваме и в литературата? Животът, както знаеше твърде добре, представляваше просто поредица от неприятни случки. В живота всъщност нямаше обобщения и със сигурност нямаше извикване на бис.
Моето отношение към епилозите е почти същото — а може би и вашето — но този е вече тук и просто ще трябва да го преглътнем.
В последната си вечер в открито море — параходът „Юнайтед Стейтс“ трябваше да спре в Портсмут, но след това продължаваше за Генуа, където Джеймс беше решил да започне последния етап от пътуването си, за да се събере с Уилям, съпругата му Алис и децата им в Люцерн — Хенри Джеймс беше отегчен.
Времето бе идеално, а морето толкова спокойно, че всички опитни пътешественици и дори екипажът не спираха да го обсъждат. Джеймс не беше в настроение за табла или някоя друга от глупавите игри, които се провеждаха в салоните, затова предпочете да чете — дали в удобната си каюта, или в удобното си кресло във фоайето, завил скута и краката си с одеяло, или докато обядваше сам. Вечерите му се поднасяха на масата за важни хора, но тези мъже се интересуваха единствено от бизнес и Хенри Джеймс ги слушаше и кимаше учтиво, без да има какво да каже по въпроса. Мислеше много за пиесата си и за всички тези дни, които беше пропилял, вместо да седне да пише.
По залез-слънце на четвъртата вечер, когато Джеймс се беше облакътил на махагоновия парапет в отделението на първата класа, загледан в красивия залез над Атлантика, той осъзна, че някакъв друг мъж се е приближил и се е облегнал на парапета до него.
— Холмс! — извика той, след което бързо се огледа, за да провери дали някой не е обърнал внимание на абсурдния му вик. Детективът вече не носеше превръзка през врата, но дясната му ръка все още беше бинтована.
— Защо сте тук? — попита писателят. — Къде отивате?
— Този кораб пътува за Портсмут и оттам за Генуа, ако не се лъжа — отвърна тихо Холмс. Той изглеждаше по-слаб и много по-блед, отколкото в Америка.
— Защо не ми казахте…
— Че ще пътувам със същия кораб, който ще ви върне в Европа? — попита Холмс с лека усмивка. — Не мисля, че щяхте да посрещнете с радост тази новина. Възнамерявах да запазя в тайна присъствието си на борда през цялото пътуване, независимо колко далеч отивате.
— Но къде се бяхте скрили? — попита Джеймс.
Отново онова потрепване на устните, което така и не премина в истинска усмивка.
— Ако държите да знаете истината, Хари, бях в каютата си и се скъсвах от повръщане, като се стараех да не пищя като горила, попаднала в пожар.
Джеймс отстъпи назад, сепнат от грубия език.
— Но плаването беше толкова спокойно. Океанът беше гладък като огледало. Дори възрастните дами, които получават морска болест при вида на някоя по-голяма чаша чай, си прекараха много добре при този преход.