Най-накрая експресът потегли, но пристигна в американската столица с голямо закъснение — доста след като цивилизованите вашингтонци вече бяха вечеряли и след като мнозина от тях вече си бяха легнали.
Но двуместната карета на семейство Хей ги очакваше на гарата, карана от лакея им Сивърс; куфарите и пътните им чанти бяха натоварени на покрива и покрити с насмолен брезент (беше започнало леко да вали), а Джеймс и Холмс се настаниха в лъскавата черна карета „Кинрос“.
Уличните лампи бяха окръжени от меки ореоли, напомнящи на Джеймс за онази нощ преди единайсетина дни, когато двамата с Холмс се бяха срещнали на брега на Сена. Тези мисли бяха съпроводени от злокобно усещане, граничещо с ужас. Какво си мислеше, че прави, като въвежда този странен и почти със сигурност умопобъркан човек в кръга на някои от най-близките си приятели? Жалката дегизировка на Холмс като „господин Ян Сигерсон, норвежки изследовател“ със сигурност щеше да бъде разкрита в неделя вечерта, когато норвежкият емисар щеше да вечеря у семейство Хей, ако не и по-рано. Какво щяха да си помислят за него старите му приятели Джон и Клара Хей — да не говорим за Хенри Адамс, който не разговаряше с никого за покойната си съпруга и нейното самоубийство, защото дълбоката му тъга още не беше отшумяла — след като ги измами по този начин, представяйки им този луд?
Хенри Джеймс се чувстваше все по-зле, докато каретата се движеше по калдъръмените улици на този най-непрактичен от всички големи американски градове. Малкото магазини, ресторанти и обществени места, покрай които преминаваха, бяха затворени и тъмни. Дори в най-изисканите квартали тук, близо до Президентския дворец, светещи газени или електрически лампи се виждаха само в няколко къщи. Дърветата в този южен град се бяха разлистили напълно и Джеймс имаше усещането, че навлиза все по-дълбоко в тъмен тунел, изграден от собствената му глупост.
— Мисля, че американците имат един израз — „След като се стъмни, прибират тротоарите“ — обади се по едно време Холмс и гласът на високата сянка стресна Джеймс, но не го изтръгна напълно от мислите му. — Това определено изглежда вярно за Вашингтон, окръг Колумбия — додаде детективът.
Джеймс не каза нищо.
После се озоваха до Лафайет Скуеър — през дърветата се виждаше тъмният Президентски дворец — и свиха на пресечката, където Шестнайсета улица се вливаше в Ейч Стрийт. Църквата „Сейнт Джон“ се белееше от едната страна на улицата, а от другата се издигаше построената от червени тухли резиденция на семейство Хей. Джон Хей ги посрещна в странната сводеста галерия на входа към дома му.
— Хари, Хари, толкова се радваме, че се върна! — отекна гласът на слабия, елегантен мъж с оредяваща коса, сресана на път по средата, тъмни вежди, мустаци и подкъсена брада, които бяха започнали да побеляват преди косата му. В очите на Хей проблясваше интелигентност, а в отекващия му в тунела глас звучеше искрена радост.
След това се озоваха в самата къща, прислугата незабавно взе палтата и шапките им, докато лакеите забързаха към стълбището, което започваше от огромното фоайе, понесли чантите и куфарите им. Джеймс успя да представи фалшивия „Сигерсон“, без да му трепне гласът, макар сърцето му да биеше силно, а устата му да бе неестествено пресъхнала.
— Ах, господин Сигерсон — извика Джон Хей. — Миналата година четох за тибетските ви приключения както в английските, така и в американските вестници. За мен е огромно удоволствие да ви приема като мой гост.
Джеймс забеляза как Холмс оглежда къщата… имението. Фоайето беше огромно и облицовано с ламперия от южноамерикански махагон, който бе толкова излъскан, че човек можеше да се огледа в тъмното дърво. Стените над махагоновата ламперия имаха същия наситен керемиден цвят като на безбройните персийски килими и пътеки, покриващи лъснатите подове. Високо над тях — почти на височината на църквата „Сейнт Джон“ — пространството над сияещите полилеи беше пресечено от масивни махагонови греди. Внушителното стълбище беше достатъчно широко, за да може при нужда по него да премине маршируващ в редици от по десетима отряд.
— Клара ужасно съжалява, че не можа да остане да те посрещне — каза Хей. — Боя се, че се наложи тази вечер да си легне по-рано заради едно от онези ужасни главоболия, които я мъчат от толкова отдавна. С нетърпение очаква да се видите на закуска — освен ако не предпочитате да закусите в стаите си, разбира се. Знам, че ти обичаш да закусваш в стаята си, Хари.