Или пък този разказвач би могъл да обяви, че чрез обичайните методи, включващи отворен банков сейф или куфар, забравен на тавана, се е натъкнал на отдавна изгубен ръкопис (открит може би заедно с изгубените записки на Холмс за книгата му, озаглавена „Изкуството на дедукцията“?), в който удобно са били включени шифровани бележки от въпросните дни, бележки, които по някакъв начин ни позволяват да възприемем тази част от историята от гледна точка на детектива. В реалния живот, разбира се, са се случвали и далеч по-свръхестествени неща от това „откриване“ на отдавна изгубени записки от възрастен пенсиониран джентълмен, който изживява последните години от живота си, отглеждайки пчели в „малка ферма в тревистите хълмове [на Съсекс] на пет мили от Ийстборн“.
Уви, не. Няма никакви шифровани бележки, открити от пчеларя. Нито обещаната, но така и неоткрита книга „Изкуството на дедукцията“. За да бъда по-точен, никаква част от информацията ми не идва директно от Джеймс или Холмс, нито дори от доктор Уотсън или неговия литературен агент Артър Конан Дойл. В някой определен момент бих — или не бих — могъл да обсъдя с вас източника на информацията ми за този период или тези хора, но засега мога да кажа откровено и накратко, че знам повече за тримесечния престой на Холмс и Джеймс в Америка през 1893 година от гледна точка на Шерлок Холмс, отколкото на Хенри Джеймс. Не съм запознат изцяло с мислите му — нямам такава власт над никой герой, над никой човек — но разполагам с повече информация за действията на Холмс през тези седмици, отколкото за който и да е друг герой в тази история, а това би трябвало да е достатъчно за всеки кадърен разказвач да усети, да отгатне или просто да си измисли голяма част от мислите му.
Но ако читателят вече е отблъснат от тази временна промяна във фокуса ни, вашият разказвач ще направи всичко по силите си да сведе броя на гледните точки до две, докато усърдно се старае да попречи на двете гледища да се прескачат едно друго като скакалци в тиган.
Масата в слънчевата стая беше по-малка от дългата махагонова маса в трапезарията от предишната вечер, но бе също толкова отрупана с храна. В чинии от деликатен китайски порцелан и върху сребърни мангалчета бяха изкусно подредени съставните части на пълна английска закуска, лека френска закуска, поразителна американска закуска и, разбира се, вероятно заради това, че Ян Сигерсон беше норвежец, пушена сьомга и филенца от бяла риба, омлет със сьомга, маринована херинга и английски краставички — които се смятаха за любими на гостуващите в Лондон норвежци — примесени с червени и зелени чушки. Джон Хей — или ако трябва да бъдем по-точни, готвачът на Джон Хей — някак си бе успял да се сдобие със syltetøy, норвежкия конфитюр, който вървеше добре с утринните хлебчета. Редом с френските, швейцарските и американските сирена лежаха Ярлсберг, гуда, Норвегия, Нокелост, Пултост и бруност, много сладко норвежко сирене, направено от козе мляко. (Холмс беше опитвал бруност веднъж и веднага реши, че това ще е последното му опитване на лепкавото сладникаво нещо.)
Шерлок Холмс напълни чинията си поравно с английска, американска и норвежка закуска — макар френските кроасани и силното турско кафе да бяха обичайната му закуска на Бейкър Стрийт 221Б — и поведе приятен разговор с Джон и Клара Хей.
Четирийсет и четири годишната госпожа Хей, забеляза веднага Холмс, отдавна бе надминала донякъде нелюбезното описание на Хенри Джеймс „закръглена“, беше — вероятно през трийсетте си години — прехвърлила категорията „внушителна“ и сега се бе застопорила твърдо върху ниския, набит, с няколкопластова брадичка сорт на характерния за висшето общество блясък, в който сигурно щеше да остане до края на живота си. Това като че ли по никакъв начин не намаляваше възхищението на Джон Хей от нея (Холмс помнеше как Джеймс му беше казал, че тя е била „закръглена“ още когато Хей се влюбил в нея и като че ли се наслаждавал на това) и, честно казано, Холмс и сега виждаше красотата на Клара Хей в съвършенството на облеклото ѝ, в блясъка на идеалния, но скромен пръстен върху мекия пръст на дундестата ѝ ръка, в искренето на съвършената ѝ коса, в почти безупречния ѝ тен и в сиянието на широко отворените ѝ ясни очи — сияние, което нейното „непрекъснато нагъване“ навярно никога нямаше да угаси.
Освен това Клара Хей беше приятен и грижовен човек и отлична домакиня. Холмс — особено в странния си, рошав и мустакат вид на Сигерсон — веднага го разбра. Гласът ѝ имаше приятен контраалтов тембър и когато ѝ се налагаше да слуша (примерно след като зададеше някой въпрос на господин Сигерсон), тя наистина слушаше. Холмс знаеше колко рядко се среща този дар, да проявиш достатъчно търпение, за да изслушваш наистина човек, и веднага разбра защо госпожа Джон Хей, „Клара“ за стотиците си близки приятели (в смелото американско общество, където хората от висшето общество се обръщаха един към друг с кръщелните си имена, без онзи типично английски страх, че могат да бъдат сбъркани със слугите), би била незаменима домакиня за един столичен град като Вашингтон.