Когато Холмс направи комплимент на Клара Хей за красивата синьо-зелена рокля, която бе облякла — а тя наистина беше хубава по един изпълнен с достойнство, небиещ на очи начин — неговата домакиня нито се изчерви, нито започна да се държи като престорено скромна девица, а просто каза:
— Да, хубава е, нали, господин Сигерсон, макар да е предназначена за ежедневно облекло. Радвам се, че я оценихте — според мен това е признак на добър вкус. Моделът е на парижкия моделиер Чарлс Уорт… който ми беше препоръчан от покойната ни приятелка госпожа Клоувър Адамс. — Клара Хей погледна към съпруга си, сякаш го питаше дали може да каже още нещо, но дори полковникът да беше дал някакъв знак на своята дама, Холмс го пропусна. — Клоувър обичаше да казва — продължи Клара Хей, — че роклите на Уорт не само изпълват душата ѝ с щастие, но… какви бяха точните ѝ думи, Джон?
— Не само изпълват душата ѝ с щастие, но и я запечатват херметически — каза Хей.
— А, да — кимна домакинята на Холмс, усмихвайки се на думите. — Мосю Уорт си спечели вечната лоялност на Клоувър Адамс един ден в Париж през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато модистът остана с Клоувър и направи някои последни промени в роклята ѝ, докато в приемната я чакаха госпожа Вандербилт и госпожа Астор. За мен това бе достатъчна препоръка, разбирате ли, и никога не съм съжалявала, че при всяка наша почивка в Париж първо се обръщам към мосю Уорт.
— Роклята наистина е забележителна — каза Холмс. — Колкото и малко да разбирам от тези неща, тъй като все още съм ерген, все пак ще се осмеля да заявя, че геният на мосю Уорт се е отплатил стократно за вашата преданост. — Той остави на масата празната си чаша от кафе и леко поклати глава, докато помощник-икономът понечи да я напълни.
— С какво бихте желали да се занимавате днес, господин Сигерсон? — попита Джон Хей. Колкото повече Холмс гледаше дългите бели пръсти на дипломата, толкова повече растеше увереността му, че Хей би могъл да стане цигулар, ако музикалните му вкусове го бяха повели по този път, подобно на Холмс в младите му години.
— Можем да изчакаме Хари и да си направим екскурзия с карета из града — продължи Хей. — Да ви покажем историческите места и монументи, да преминем през Рок Крийк Парк, може би да надникнем в Конгреса, който се е събрал на сесия, и да хапнем някъде бобена супа. — Хей се засмя сърдечно. — Хари мрази всякакви организирани обиколки, но ние с лекота можем да го бием по гласове. Все пак нали затова е демокрацията… тиранията на не чак толкова образованото мнозинство като мен!
— Благодаря ви — каза Холмс. — Но ако вие и госпожа Хей нямате нищо против, бих искал да прекарам първия си ден във Вашингтон така, както прекарвам всички първи дни в нови градове или места… разглеждайки всичко пеша.
— Много добре — възкликна Хей с неподправен ентусиазъм. — Искате ли да ви дадем някои указания за по-известните забележителност?
Холмс се подсмихна под мустака на Сигерсон.
— Първата крачка във всяко едно от изследванията ми е да се изгубя.
Хей се разсмя.
— Ако излезете преди да се е появил Хари, да му кажем ли, че ще се върнете… кога? — попита Клара Хей. — Да ви имаме ли предвид за обяд, следобедна закуска или вечеря?
— За следобедна закуска, мисля — отвърна Холмс. — За пет следобед ли я планирате?
— Това е часът — рече Джон Хей, попивайки със снежнобяла ленена салфетка устните си под буйните бели мустаци. — Макар че за нас, мъжете, може да има и други вариант, ако сте преживели авантюристичен изследователски ден.
Петнайсет минути по-късно Джеймс все още не се беше появил; Холмс излезе от къщата, облечен в зеления си костюм от туид, с бастун със сребърна дръжка във формата на лаещо куче и стиснал в лявата си ръка издуто куфарче. Той крачеше бързо под ниските сивкави облаци. Денят бе доста задушен, много по-топъл, отколкото в Париж или Ню Йорк, и вълненият костюм на Холмс/Сигерсон беше твърде дебел за подобно пролетно време, но това не му пречеше да върви бързо с широките крачки на неуморимия изследовател, за когото се представяше.