— Вие сте англичанин — каза високата фигура. Английският език на мъжа имаше скандинавски акцент. Шведски? Норвежки? Джеймс не беше съвсем сигурен.
— Да. — Джеймс се обърна и тръгна към стъпалата, отдалечавайки се от мястото.
Точно в този момент премина рядко появяващият се през този сезон Бато Муш, отчасти речно парно такси, отчасти туристическа лодка, и под внезапната светлина от фенерите на десния му борд Джеймс успя да види ясно лицето на високия мъж.
— Господин Холмс — изрече почти неволно той. В изненадата си отстъпи назад към реката, лявата му обувка се оказа извън ръба на терасата и той все пак щеше да се озове във водата, ако дясната ръка на високия мъж не се беше изстреляла напред със светлинна скорост. Дълги пръсти сграбчиха палтото на Джеймс в изненадващо здрав захват и с едно рязко движение мъжът издърпа Хенри Джеймс обратно на терасата.
Обратно към живота.
— Как ме нарекохте току-що? — попита мъжът, който продължаваше да стиска здраво палтото на Джеймс. Скандинавският му акцент бе изчезнал. Гласът определено принадлежеше на британец от висшата класа.
— Съжалявам — избъбри Джеймс. — Сигурно съм се объркал. Простете, че наруших уединението ви. — В този миг Хенри Джеймс не само разпозна самоличността на високия мъж — въпреки по-тъмната му и някак по-гъста отколкото при последната им среща преди четири години коса, сега стърчаща странно нагоре, вместо да бъде зализана назад, и гъстите мустаци, които тогава липсваха, в комбинация с леко променената с актьорски грим или нещо подобно форма на носа — но освен това разбра, че мъжът се беше канил да се хвърли в Сена, когато Джеймс го бе прекъснал с появата си в мрака, огласена с потракването на чадъра му по алеята.
В този момент Хенри Джеймс се почувства като пълен глупак, но той беше човек с изумителна памет. Щом видеше нечие лице и научеше нечие име, никога не го забравяше.
Опита се да се отдръпне встрани, но силните пръсти продължаваха да стискат палтото му.
— С какво име ме назовахте преди малко? — попита отново мъжът. Гласът му бе студен като желязо през зимата.
— Помислих ви за един човек, с когото се запознах, на име Шерлок Холмс — изпъшка Джеймс с единственото желание да се махне оттук и да се върне обратно в леглото си в удобния хотел на Рю дьо ла Пе.
— Къде се запознахте? — попита настоятелно мъжът. — Кой сте вие?
Джеймс отговори само на втория въпрос.
— Казвам се Хенри Джеймс. — В паниката си той едва не добави отдавна изоставеното „младши“.
— Джеймс — каза господин Шерлок Холмс. — По-младият брат на великия психолог Уилям Джеймс. Вие сте онзи американски драскач, който през повечето време живее в Лондон.
Въпреки силното си смущение от факта, че го държи и го докосва друг мъж, Джеймс се изпълни с още по-силно негодувание заради това, че го определяха като по-младия брат на „великия“ Уилям Джеймс. Никой — извън малкия му, тесен кръг в Харвард — не беше чувал за по-големия му брат, докато три години по-рано, през 1890 година, той не беше публикувал своите „Принципи на психологията“. По неразбираеми за Хенри причини, книгата донесе световна слава на Уилям сред интелектуалците и други учени, занимаващи се с човешкия ум.
— Бъдете така любезен веднага да ме пуснете — заяви Джеймс с най-твърдия тон, който успя да сътвори. Възмущението, че го държаха за палтото, го накара да забрави, че Холмс — той беше убеден, че мъжът е Шерлок Холмс — току-що му беше спасил живота. А може би това спасяване допълнително го настройваше срещу англичанина с орлов профил.
— Кажете ми къде сме се срещали и ще го направя — отвърна Холмс, без да пуска палтото на Джеймс. — Името ми е Ян Сигерсон. Аз съм сравнително известен норвежки изследовател.
— Тогава приемете хилядите ми извинения, сър — каза Джеймс, без да изпитва и капка съжаление. — Очевидно съм се объркал. За миг тук, в тъмнината, ви взех за господина, когото срещнах преди четири години на едно чаено парти с благотворителна цел в Челси. Партито бе организирано от една моя позната американска дама, госпожа Т. П. О’Конър. Отидох заедно с лейди Улзли и няколко други писатели и театрални актьори — господин Обри Бърдсли, господин Уолтър Безант… Пърл Крейги, Мари Корели, господин Артър Конан Дойл, Бърнард Шоу, Женевиев Уорд. По време на следобедния чай бях представен на госта на госпожа О’Конър, някой си Шерлок Холмс. Сега виждам, че… няма особена прилика.
Холмс го пусна.
— Да, сега си спомням. Отседнах за кратко в къщата на госпожа О’Конър, докато разследвах поредица от кражби на бижута в няколко провинциални имения. Извършителите бяха от прислугата, естествено. Винаги става така.