Вулгарно облеченият мъж протегна грубата си ръка.
— Хауърд Кълпепър — каза той с плътен баритон.
Холмс се здрависа с него. Ако това беше Кълпепър, значи по-младият, мълчалив мъж трябваше да е „господин Джей“ — очевидно най-важният човек сред петимата крадци. Мъжът, когото Кълпепър нарече Мъртрик, не спря да барабани с пръсти по дръжката на огромния си нож. Холмс чувстваше, че е извадил късмет първият му истински контакт във Вашингтон да бъде с този тип Кълпепър; съдейки по лъскавите му дрехи и увереното държание, той сигурно заемаше достатъчно висока позиция в градската престъпна организация, за да може да отговори на въпросите му. Ако получеше подходящия стимул. Холмс силно се съмняваше, че господин Джей ще прояви глупостта да му даде някои имена — или каквато и да е полезна информация.
— А вашето име, сър? — попита Кълпепър.
— Хенри Баскърс — отвърна Холмс.
— Е, господин Баскърс, бих искал да се извиня, ако домакинът ви вече не го е направил, за неприятните усещания, на които е подложено обонянието ви на настоящото ни временно работно място — рече Кълпепър. — Видяхте как изглежда кварталът, сър. Водата трябва да се носи на ръце дотук чак от улица Четири и половина. Няма дори една обществена помпа в целия югозападен квартал. — Той погледна с присвити очи Мъртрик. — Но това не е достатъчно извинение, тъй като цивилизоваността си има цена.
Мъртрик не сваляше очите си от Холмс, който нямаше какво да отговори на всичко това. Той си позволи да покаже няколко едва доловими признака на нервност, без да преиграва. Господин „Баскърс“ сигурно и преди беше купувал забранени вещества на неприятни места.
От време на време Холмс си позволяваше да хвърля нервни погледи към господин Джей, сякаш беше някакъв джентълмен, който търси помощ от друг, ала високият мъж си остана облегнат на тезгяха, потънал в мълчание, което граничеше с пълно безразличие. Сякаш изобщо не се намираше тук.
Но Кълпепър потри длани.
— Да се захващаме за работа, сър. Съдружниците ми казват, че искате да закупите скромно количество морфин и… как да се изразя?… по-значително количество от новия героичен лекарствен препарат на господин Байер.
— Да — отвърна Холмс. После каза какво количество е готов да закупи.
— Сигурно ви е известно, господин Баскърс — каза Кълпепър, — че Байер все още не е пуснал в свободна продажба чудотворния си хероин нито в Европа, нито в Съединените щати. Скоро ще може да бъде намерен по рафтовете на всяка бакалия, но точно сега преминава — как го наричат? — изпитания в избрани болници, включително клиниката на доктор Рийд.
Холмс кимна нетърпеливо. Погледът му не се отместваше от трите шишенца с хероинов прашец, които Кълпепър държеше между пръстите на дясната си ръка като фокусник, който се приготвя да изпълни някой номер. На етикета на всяко едно от тях пишеше „ФРИДР БАЙЕР & СО, ЕЛБЕРФЕЛД, СТОУН СТ. 40, НЮ ЙОРК“.
Всъщност Холмс огледа добре изработката и модела на пистолета, затъкнат в колана на Кълпепър. Беше му познат не само защото беше британска изработка, а и защото беше на стандартно въоръжение в британската армия, докато през 1880 година не го замениха с револвер „Енфийлд“. Това бе револвер „Бомон-Адамс“ .442 калибър, който се бе прочул във войната на Англия срещу зулусите — този модел определено беше модифициран, както много други, които бяха използвани в американската Гражданска война, за патрони с централно възпламеняване. Пистолетът се считаше за първия, снабден с модерния ударно-спускателен механизъм с двойно действие. Холмс знаеше, че по време на Гражданската война много американски офицери и кавалеристи го бяха предпочитали пред американския военен колт, заради по-добрата спираща мощ на куршума при близък бой. Зачуди се за миг дали Кълпепър не е бил офицер през войната, която беше приключила преди почти трийсет години, и дали не е запазил пистолета просто от сантименталност. Съдейки по прошарените му бакенбарди и очевидните следи от използване на потъмняващи косата материали — може би от същия тип, който Холмс бе използвал при дегизировката си като Сигерсон — Кълпепър спокойно можеше да бъде между 50-и 60-годишен.
Холмс предположи, че господин Джей също е въоръжен, но почти сигурно с много по-малък и по-незабележим пистолет, който може да се носи в града.
— Морфинът ще ви струва само двайсет долара — каза Кълпепър, показвайки му двете по-малки шишенца в лявата си ръка. Цената беше два пъти по-висока от онази, която Холмс щеше да плати край някоя от болниците в негърските части на града, намиращи се само през няколко пресечки оттук.