— Като Шерлок Холмс. Литературния герой.
— Охо! — извика мъжът, когото Джеймс бе познавал като Холмс. — Значи сте съгласен с мен, че Шерлок Холмс не съществува наистина! Какво ви накара да промените мнението си, Джеймс?
— Това. — Писателят му показа „Приключенията на Шерлок Холмс“.
— Може ли? — попита мъжът с лулата. Той внимателно хвана книгата с дългите си, силни пръсти и започна да я прелиства. — Чух, че американското издание, включващо историите на Уотсън за „Странд“, излиза тази година, но нямах представа, че е било издадено толкова рано.
— Миналия месец — каза Джеймс и веднага му се прииска да не си беше отварял устата.
— Илюстрациите на Сидни Паджет са доста добри, нали? — попита другият мъж. Гласът му прозвуча развеселено.
— Ако имат претенциите да отразяват вас — рече Джеймс, — значи са доста ласкателни.
— О, абсолютно! — извика Холмс. Той извади лулата от устата си и се засмя. — Но, разбирате ли, аз никога не съм се срещал с господин Сидни Паджет. Нито пък съм позволявал да ме снимат. Паджет е използвал брат си като модел за своя „Шерлок Холмс“ — или поне така са ми казвали. Брат му е още по-прочут илюстратор и Уотсън ми съобщи, че хората от „Странд“ са смятали да наемат него, вместо брат му Сидни, но писмото попаднало в погрешния Паджет.
Джеймс се взря безизразно в Холмс — в мъжа, за когото все още мислеше като за Холмс — докато накрая вече не издържаше мълчанието. Тютюневият дим го накара да се закашля, преди да успее да изрече мисълта си.
— Сега смятам, господине, че вие сте някакъв… умопобъркан… преструващ се на литературния герой Шерлок Холмс, който, от своя страна, се преструва на несъществуващия изследовател Ян Сигерсон.
— О, сериозно! — възкликна Холмс, извади отново лулата от устата си и се усмихна широко. — Много добре, Джеймс. Наистина много добре. Тази хипотеза е много по-смислена от моята… която е, че аз просто не съществувам извън тези малки — той протегна ръката си, в която държеше книгата, — истории.
— Значи признавате — каза Хенри Джеймс. Той почувства някакъв странен и не особено приятен, но постоянен натиск върху гърдите си.
— Дали признавам, че съм умопобъркан? Едва ли ще успея да се защитя срещу това обвинение. Дали признавам, че е възможно — дори вероятно — да съм някой друг, а не литературният герой Шерлок Холмс? Това, уви, не мога да призная, сър. Аз съм или истинският Шерлок Холмс, или негово въображаемо подобие. Това са двата мрачни избора, които стоят пред мен в момента.
Джеймс усети как го обзема паника. Човекът беше умопобъркан. И вероятно беше опасен — дори в момента представляваше физическа заплаха за Джеймс.
— О, мисля, че не съм опасен — каза Холмс, изпуфтявайки отново с лулата. — Поне не за вас, господин Джеймс.
Сякаш беше проникнал в главата на писателя и бе прочел мислите му.
— Какво мислите за Уотсъновите… истории? — попита Холмс, докато затваряше книгата и я оставяше на масичката.
— Абсурдни са.
Холмс отново се засмя.
— Да, такива са, нали? Горкият Уотсън работи толкова усилено, за да приведе грубите си записки в ред според литературните стандарти на Конан Дойл, но се съмнявам, че който и да е от двамата е наясно как може да се предаде реалността на случаите ми в каквото и да е произведение на изкуството. Разбирате ли, Джеймс, по-добрите случаи вече са произведение на изкуството — без мелодрамата и литературната украса.
— Значи признавате, че тези разкази са долнокачествени литературни опити? — успя да произнесе Джеймс. — Обикновени претрупани… романси?
Холмс потрепна при последната дума, но гласът му прозвуча любезно, когато отговори:
— Абсолютно, драги ми друже. — Той отново отвори книгата. — Виждам, че Уотсън е включил историята, която е озаглавил „Тайната на заключената стая“. Да приемем ли това като пример за литературен провал?
— Вече го приех като такъв — отвърна Джеймс.
— Така и трябва — рече Холмс, посочвайки писателя с дръжката на лулата си. — Питам ви… намирате ли някакъв здрав смисъл в това… Той прелисти страниците, за да надникне в разказа. — Че тази Вайълет Хънтър идва в нашия апартамент и отнема от времето ни, на Уотсън и моето, за да поиска съвет дали да приеме някаква скучна работа като гувернантка в провинцията? Независимо от това колко странни са изискванията на работодателя ѝ. И смятате ли, че бих си загубил времето, за да изслушам тази молба за съвет… който не е необходим, тъй като сигурно сте забелязали, че безделницата вече е решила да приеме работата.