Внезапно вниманието на всички отново се съсредоточи върху Кларънс Кинг, и мъжете — дори и Клара Хей — се редуваха да обясняват на двете дами Волебек за Голямата диамантена измама от 1872 година (и геройската роля на Кинг в нея). Господин Волебек нямаше нужда от обяснения, тъй като се оказа, че чичо му е бил в Ню Йорк по онова време и имал огромното желание да инвестира в „чудотворната диамантена планина“ някъде в Западно Колорадо. Ролята на Кинг се състоеше в това да открие високото скалисто плато и да докаже, че всичко е измама; диамантите, рубините и другите скъпоценни камъни, намерени там, бяха достатъчно истински, на стойност 30 000 долара, но бяха нискокачествени и закупени в Лондон от хората, които ги „засадили“ там, точно както други бяха пръснали злато в изчерпаните златни мини в Крипъл Крийк и на други места, за да изкарат милиони от инвестицията си от 30 000 долара. Кларънс Кинг беше спасил чичото на Хелмер Халворсен Волебек, Халвард — и цяла камара американски милионери и нетърпеливи инвеститори — от изгубването и на последната риза на гърба им.
— Но не беше ли гарантирал господин Тифани от Ню Йорк, че диамантите и останалите скъпоценни камъни, открити в планината, струват цяло състояние? — попита госпожа Волебек.
— Направи го, да — отвърна Кинг. — Но се оказа — както предположих още когато господин Тифани съобщи, че струват милиони — че бижутерът и неговите съдружници нямат никакъв опит с нешлифовани диаманти.
— Когато открихте планината, господин Кинг — запита с възхитителния си акцент госпожица Волебек, — кой… как се изразявате вие, американците?… кой ви „подшушна“, че камъните са били подхвърлени там?
Кинг се засмя толкова сърдечно, че предизвика смеха и на останалите.
— Скъпа млада лейди — каза най-накрая той. — Ние пристигнахме на тъй наречения Диамантен връх рано сутринта в един ноемврийски ден, който беше толкова студен, че уискито ни замръзна в бутилките. Слязохме от мулетата на голата около стофутова варовикова скала, прорязана от жилките на желязна руда, и не можехме да направим и стъпка, без да стъпчем някой диамант или друг скъпоценен камък.
Първоначално започнахме да тичаме наоколо като деца на Коледа, събирайки колкото се може по-бързо диамантите и другите скъпоценни камъни, но после научните ми познания взеха връх. Забелязах, че не намерихме нито един камък на местата, където земята не беше разкопавана. Откривахме рубини в мравуняците например, но само в мравуняци, които имаха по два отвора — един, откъдето излизаха и влизаха мравките, и друга, по-малка дупка в кората откъм противоположната страна. Веднага разбрах, че някой е пъхал рубините вътре с пръчка.
Диаманти, рубини и други ценни камъни никога не се откриват на едно място в такова изобилие, госпожице Волебек. И за да го докажем на хората от Сан Франциско и всички останали, които бързаха да си закупят акции в мошеническата минна компания, която измамниците бяха създали, аз и приятелите ми изкопахме за два дни окоп с ширина три фута и дълбочина десет фута в тясното дере, където — ако това наистина беше „диамантен връх“ — под повърхността трябваше да има стотици диаманти. Вместо това открихме… нищо.
Джон Хей обгърна с длани чашата си с вино.
— Затова младият Кларънс Кинг не спа още три дни и три нощи, за да успее да се върне бързо в Сан Франциско, не само за да спаси инвеститорите от загубата на милиони, но и за да спре спекулантите от продажбата на акции на борсата. — Той вдигна чашата във въздуха. — Да пием за честния човек!
— За честния човек! — повториха всички, с изключение на Кларънс Кинг, и вдигнаха чашите си към него. Пламналите му бузи си личаха въпреки силно помургавялата му кожа.
— А сега — каза Негово превъзходителство емисарят Волебек, след като основното ястие беше поднесено и на масата се беше възцарило временно мълчание, — с извинение за неучтивостта ми, но бих искал да поговоря за малко с моя сънародник господин Сигерсон на родния ни език.
— Разбира се! — извика Хей.
Хенри Джеймс остави чашата си на масата и установи, че ръката му трепери.
Господин Волебек се надвеси над масата към Сигерсон/Холмс и изстреля бърз залп от думи на доста мелодичен норвежки. „Сигерсон“ изглеждаше така, сякаш се канеше да отговори, но не каза нищо. Волебек каза още нещо.
Шерлок Холмс продължи да мълчи.
Джеймс осъзна, че сърцето му бие ужасно силно, сякаш искаше да се изтръгне от гърдите му. Само след секунди щеше да се разбере, че мъжът, който бе въвел в семейния кръг на скъпите си приятели, е просто измамник, и щеше да е очевидно, че Джеймс е знаел за това.