Холмс си отбеляза за в бъдеще — макар че едва ли щеше да му се наложи да работи върху случай, свързан с трамваите, минаващи по Бруклинския мост — че вагоните бяха като на най-новите и най-модерни нюйоркски влакове, движещи се по издигнатите над улиците релсови пътища: двукрили плъзгащи се врата, отварящи се към открити платформи, с красив парапет от ковано желязо, удобни седалки и големи прозорци.
Нюйоркчани и бруклинци отдавна бяха свикнали с факта, че вагоните нямаха мотори, които да ги задвижват, но понякога някой турист възкликваше изненадано, когато вагонът внезапно потегляше от гарата, задвижван сякаш от собствената си енергия. Холмс знаеше, че под релсите бе прокаран непрестанно движещ се стоманен кабел, към който се закачаха вагоните. Известно му беше, че Сан Франциско има далеч по-сложна система от кабелни трамваи и че там улиците са далеч по-стръмни. И въпреки това човек можеше да усети как вагонът се изкачва по наклона на висящите пътища.
Шерлок Холмс не беше от хората, които се впечатляваха от творенията на природата или човека. За вторите не намираше приложение в работата си, с изключение може би на връзката им с различните сцени на местопрестъпления; първите винаги бе считал за мимолетни по отношение на мащабите на времето и незначителното участие на човечеството в него. Холмс беше изучавал Дарвин още като момче и бе останал не само с усещането, че той и всички, които познава, си имат свое място в света, което могат да изгубят за части от секундата, но и че пирамидите и всякакви други „велики творения“ са също толкова нетрайни, колкото и пясъчният замък на брега на Брайтън.
Катедралите и старите внушителни сгради не пораждаха никакви емоции у Холмс — с няколко изключения, като Лондонския мост или Биг Бен, като последният по-често се чуваше, отколкото виждаше в гъстата мъгла. Те бяха отличителните белези на града, в който той работеше и който обичаше по някакъв свой строго контролиран начин.
Но сега, поглеждайки нагоре, Холмс трябваше да признае, че каменните кули на Бруклинския мост — тъкмо преминаваха под първата двойка, която се издигаше над реката — бяха наистина впечатляващи. Десетилетия наред най-високата структура в Ню Йорк беше заострената кула на църквата „Тринити“ с нейните 284 фута. Само три години по-рано Ню Йорк Уърлд Билдинг, която се намираше на ъгъла на Парк Роу и Франклин Стрийт, стана най-високата сграда в града с 309 фута. И макар каменната арка на кулата, през която в момента преминаваше трамваят, да беше само 117 фута, а кулите да се издигаха само на 159 фута над пътните платна и железопътната линия, на 276 и половина фута над самата река, самата им каменно-готическа мощ впечатляваше до известна степен невпечатлителния Холмс.
Той знаеше, че запомнянето на тези точни числа е просто загуба на ценно пространство в менталния му таван — височините на арките, кулите и пътищата на този мост почти сигурно нямаше да му помогнат в разгадаването на някой случай — но детективът беше попаднал на тази информация по време на една от многото безсънни нощи, прекарани в четене на един от двайсет и петте тома на новото, девето издание на „Енциклопедия Британика“ от 1889 година. Уотсън беше определил покупката му като глупаво пилеене на пари, тъй като Холмс вече притежаваше шестото и осмото издание, но детективът ценеше високо своето девето издание. За нещастие — и въпреки факта, че брат му Майкрофт бе онзи с невероятните математически способности — щом Шерлок Холмс се сблъска с фактите във формата на числа, той откри, че е невъзможно да ги забрави.
„Този на вид свръхестествен мост, поддържан от кабели, спускащи се от две каменни кули, които се издигат на 276 фута над реката. Америка — помисли си той, не за пръв път, — е нация с мащабни мечти и твърде често със способността да ги осъществява.“
Междувременно вагонът започна да се спуска по наклона след втората кула и забави ход, наближавайки Бруклинския терминал, чиято желязна структура беше още по-сложна и от нюйоркската, и гениалната „Стиска на Пейн“, захващаща го за кабела, внимателно се отпусна. Холмс знаеше за уреда на полковник У. Х. Пейн само защото в средата на осемдесетте един от администраторите му беше наел детектива да разследва възможно нарушаване на условията по патента на стиската, тогава използвана единствено в Сан Франциско от компания, която смяташе да пусне кабелни трамваи в Париж.