Той вече знаеше една от тайните на първоначалните Пет купи — господин Кларънс Кинг, „най-желаният ерген на Америка“ според приятеля му Джон Хей и автор на редакционни статии в „Сенчъри Магазин“, беше женен за цветнокожа жена на име Ада Коупланд от септември 1888 година. Нямаше никакво съмнение — поне за съседите му — че двете момичета, оживялото бебе-момче, починалото бебе-момче на име Лирой и бебето, което тепърва щеше да се роди, са негови. Самият Холмс беше забелязал колко светла бе кожата на бебето и на едното от момичетата, особено в сравнение с абаносовата им майка.
Разкриването на тази тайна на „Петте купи“ беше добро начало, знаеше Холмс, но оставаше да открие тайните на Джон и Клара Хей, на Хенри Адамс и дори на покойната Клоувър Адамс.
Беше му пределно ясно, че всички живи мъже и жени си имат тайни. Повечето, като Кларънс Кинг — който умишлено подвеждаше най-близките си приятели с веселите си приказки за това, че го привличат единствено „мургавите дами от Южните морета“ — криеха тайни в тайните.
Малцина, като Хенри Джеймс и самия Холмс, криеха тайни в тайните в тайните.
Една от малките тайни на Холмс беше напомнила за себе си, преди да напусне Бруклин. Бяха минали твърде много часове от сутрешната му инжекция хероин и преди да се качи на ферибота до депото Гранд Сентръл, Холмс си намери една празна колиба в Бруклин, където си приготви хероиновия разтвор и си го инжектира на спокойствие. През целия следобед бе изпитвал болка, физическа и психическа, и облекчението, което го заля след инжекцията, беше като изпратено от бога.
Сега Холмс затвори очи и направо задряма, докато влакът летеше в нощта.
Глава 20
— Скъпи ми Хари! — извика Джон Хей. — Не можеш просто така да ме изоставиш точно сега!
— Със сигурност не те изоставям — отвърна Хенри Джеймс. — Просто слагам учтиви граници на натрапването ми, въпреки щедрото и очевидно безгранично гостоприемство, което ми оказвате двамата с Клара. Нали си спомняш, че ми помогна да си намеря стая под наем наблизо през 1883, когато за последно идвах тук на посещение при Адамсови.
— Но онова беше нещо съвсем различно! — каза Хей. Беше вторник сутринта и двамата мъже се намираха в кабинета. Хей бе информирал Джеймс, че слугите са му докладвали за завръщането на „господин Сигерсон“ — с ниско нахлупена шапка и вдигната яка — в стаята му още преди зазоряване. — Сега имаме Холмс и неговите загадки — продължи Хей. — Това е твърде интересно, за да се изправя срещу него сам. Ти просто трябва да го споделиш с нас.
— Отново поднасям извинения за това, че доведох тук детектива предрешен и под чужда самоличност… — започна Джеймс.
— Глупости — извика Хей, отхвърляйки извиненията с махване на ръка. — Това е изключително вълнуващо преживяване, каквото не бих пропуснал за нищо на света. Погледни с какво е занимавал секретарите ми целия вчерашен следобед и тази сутрин.
Джеймс погледна към кутиите с пликове и картички, с които бяха отрупани всички бюра и маси в кабинета.
— Едва ли ще позволиш на този… непознат… да чете личната и работната ти кореспонденция — каза Джеймс, който не успя да скрие изненадата в гласа си.
Хей се засмя.
— Разбира се, че не, скъпи ми Хари. Това са пликове и картички, на които са напечатани само адресите, макар че той ще сравнява първите редове със зловещите картички, които ние от „Петте купи“ получаваме ежегодно. Разбираш ли, всичките адреси и послания са печатани на пишеща машина. Вчера сутринта Холмс ми каза, че — надявам се да го цитирам вярно — „Една пишеща машина има същата индивидуалност като почерка на човек“.
Джеймс изсумтя презрително.
— Така че наистина трябва да останеш — настоя Хей. — Нуждая се от съветите ти, стари приятелю. Проблемът е много деликатен, особено след като Адамс се прибере у дома.
— О, да — отвърна Джеймс. — Нали нямаш намерение да…
— Да му кажа, че английският детектив Шерлок Холмс разследва самоубийството на Клоувър? — довърши Хей. — В никакъв случай. Знаеш много добре, че Хенри никога няма да се съгласи да говори за онзи ужасен декемврийски ден. Адамс ще се разгневи и ужаси от самата мисъл, че някакъв детектив се рови в тлеещите отломки на болезнените му спомени.
— Можем само да се надяваме — каза Джеймс, — че онова, което Адамс не знае, няма по-късно да го нарани по някакъв начин. Лъжите и премълчаванията винаги намират начин да изплуват на повърхността, особено между близки приятели.
Думите му накараха Хей да се намръщи и помълчи известно време, докато накрая не каза: