Значи ако Мориарти беше все още жив, ако не бе загинал във водопада Райхенбах, на колко години щеше да е сега — на 47 или на 44?
Следващата изненада за Джеймс беше годината на публикуване на „Силата, движеща един астероид“ от лондонско издателство, за което той не беше чувал — 1890. Дори Мориарти да се беше родил на по-късната отбелязана дата, то той щеше да е на 41 в годината на издаването на книгата. Твърде стар, съдейки по малкото, което бе успял да разбере Хенри Джеймс, за да издава първата си голяма публикация в областта на математиката. Един от преподавателите в Оксфорд беше казал веднъж на Джеймс, между другото, че математици като Чарлс Доджсън, известен на света като Луис Карол, обикновено издават най-добрите си творби още преди да са навършили трийсет.
Докато разглеждаше неразбираемите — за него — йероглифи на математическите уравнения в „Силата, движеща един астероид“, той се улови, че мърмори на глас:
— Само ако имах и най-малката представа за какво става дума в тази книга…
— Чувала съм някои от посещаващите ни учени да я обсъждат — каза госпожица Милър, мислейки, че е задал въпроса на нея. — Очевидно въпросният астероид се разглежда в светлината на нещо, известно на астрономите и математиците като „Задачата за трите тела“. Вземаме две произволни небесни тела и тяхното гравитационно привличане, взаимното им приливно-отливно въздействие, въртенето им около оста им, ориентацията им в триизмерното пространство, и така нататък — можем да обясним всичко с термините както на модерната, така и на класическата математика… Но когато добавим трето тяло… тогава очевидно въртенето около оста, ориентацията и дори траекторията на астероида стават неизчислими. Постижението на професор Мориарти в тази книга, ако съм разбрала правилно математиците и учените, е, че е показал това, което не може да бъде изчислено.
— Много интересно — каза Джеймс, макар нейното резюме на чуждите анализи изобщо да не му беше от полза. Миг по-късно заговори отново: — Очевидно няма никаква възможност да се открие снимка на професор Мориарти.
— Моля ви, елате с мен, господин Джеймс. — Госпожица Милър — Джеймс се опитваше да не мисли за неуместното ѝ малко име — закрачи пред него, размахвайки лакти като някой войник, отиващ на война.
Наложи се да се изкачат до помещение, което като че ли бе прашният таван на Капитолия (макар че доколкото можеше да прецени Джеймс, то не се намираше под големия купол) и госпожица Милър трябваше да отключи още три врати, преди да влязат в стая, препълнена с хиляди внимателно подредени списания.
— Математика… европейски… конференции… — мърмореше под носа си госпожица Милър, давайки с ръка знак на Джеймс да седне на единственото подходящо за целта място — нисък стол, разположен зад нещо, приличащо на ученически чин, в средата на невъзможно претъпканата стая. Джеймс беше сигурен, че в следващите години няма да се отърве от кошмарите за тази Библиотека.
— Ето! — извика тя най-после и извади някакво немско списание със заглавие, което беше твърде дълго, наумлаутено и наготичено, че Джеймс да си прави труда да го разчита. Госпожица Милър го отвори на страница трийсет и шест и заби пръста си във фотографията на осмина мъже на средна възраст, които стояха в редица с лице към камерата. Надписът отдолу, на немски, гласеше: „Конференция по висша математика и астрофизика, Университет на Лайпциг, юли, 1892 г.“.
Под всеки от мъжете бе написано името му, но на Джеймс не му беше необходимо да ги чете. Той веднага откри Мориарти, най-накрая вдясно — същата оплешивяваща глава, провиснала тъмна коса, гущероподобната извивка на врата му и проблясък на език между тънките, бледи устни. Това беше точно снимката, която бе измъкнал тайно от джоба на Холмс същата сутрин. Детективът сигурно я беше откъснал от някой брой на същото това списание.
„Професор Джеймс Н. Мориарти, Лондон.“ Не беше посочена принадлежност към никой университет. Но я имаше датата на конференцията — юли, 1892. Повече от година след като Холмс и съобщенията в пресата бяха определили Мориарти като загинал във водопада Райхенбах през май 1891!
Убеден, че няма да успее да намери нищо повече за този Лазар в Библиотеката на Конгреса, Джеймс се престори, че си записва някои неща, и увери извиняващата се госпожица Милър, че не, не, въпреки привидната оскъдност на наличната информация, тя му е била от неоценима помощ. Неоценима.