Той стана и се обърна да си върви, но не можа да намери пътя дори до стълбището. Госпожица Милър го попита кой изход на Капитолия би предпочел да използва.
— Главния… предния вход, мисля — отвърна Джеймс.
— Чудесно — каза услужливата госпожица Милър. — Така ще можете да видите същинския Капитолий.
Тя го преведе през няколкото стълбища, през лабиринта между безкрайните купчини книги, който не би могъл да преодолее сам, през дългите, високи, задръстени коридори и накрая го въведе в официалното мраморно фоайе, под величествения купол на самия Капитолий. Хенри Джеймс беше впечатлен не от колосалните римски размери на сградата, а от почти гръцката ѝ бяла чистота. И светлината на ранния следобед, която озаряваше мраморните подове, беше прекрасна.
Когато излезе навън през високия портал и се озова пред големите колони, през които се разкриваше гледка към Белия дом, отдалечен на по-малко от миля, Джеймс се обърна към библиотекарката.
— Госпожице Милър, отново бих искал искрено да ви благодаря за неоценимата помощ в малкото ми проучване.
Той повдигна леко шапката си и тръгна да слиза по стъпалата, но се спря и отново се обърна, чувайки гласа на госпожица Милър, която го викаше по име.
— Господин Джеймс, аз… — Тя кършеше ръце и се червеше. — Може да не получа втори шанс, затова се надявам да не сметнете за неучтиво, ако се възползвам от възможността да ви благодаря искрено за вашата творба, която смятам за прекрасен и проницателен роман за женското съзнание.
„Дейзи Милър? — помисли си Джеймс. — Горката жена има да научи още много за живота.“ Това определено се отнасяше и за него в онези години, докато пишеше това популярно, но повърхностно книжле.
— Благодаря ви, госпожице Милър — отвърна лицемерно той. — Но едноименното заглавие бледнее пред истинската красота и проницателност на съименничката си.
— Едноименно… — повтори госпожица Дейзи Милър и бузите ѝ се обагриха в още по-наситено алено. — Не, господин Джеймс… Нямах предвид романа ви „Дейзи Милър“. Той беше задоволителен… като развлечение. Не, имах предвид чудесния „Портрет на една дама“.
— Ах, колко мило — промърмори Джеймс в брадата си, докосна отново шапката си, поклони се леко, обърна се и заслиза по белите каменни стъпала, почуквайки леко с върха на чадъра си. Задоволителен като развлечение? За коя се мислеше тази грозна, спаружена стара мома?
Вече минаваше обяд. Джеймс все още не беше готов да се върне в дома на семейство Хей, затова се огледа за някое място край Капитолия, където да си поръча лек обяд. Имаше предвид бистро или колбасарница, но успя да намери само някакво заведение за студени закуски — очевидно подходящо за нуждите на чиновниците, които имаха съвсем кратка обедна почивка — където предлагаха студени сандвичи и хладко кафе. Но масите отвън бяха празни в този следобеден час и той с удоволствие седна на сянка, отпи от кафето си и се замисли за значението на онова, което бе видял и научил в Библиотеката на Конгреса.
До този следобед Джеймс беше твърдо решен да се сбогува със семейство Хей, за предпочитане преди завръщането на Хенри Адамс по-късно през седмицата, и да се прибере сам в Лондон. Каквото и отчаяние да го бе тласнало към Париж и брега на река Сена в онази нощ, то вече бе отминало, беше се разсеяло, и сега той искаше единствено да се освободи от лепкавата паяжина на дегизировки и фалшиви самоличности, в която го бе оплел този индивид Холмс, който и да беше той.
Но сега, когато със сигурност знаеше, че Холмс — под което и да е име — го беше излъгал, че е измислил професор Джеймс Мориарти само за да може той да „умре“ заедно с него във водопада Райхенбах, и след като бе видял фотографията на истинския Мориарти както в джоба на Холмсовото сако, така и в европейското списание за математика и астрофизика, Джеймс изпитваше мрачна решимост да остане с приятелите си, семейство Хей и Хенри Адамс, докато този „Шерлок Холмс“ не се разкриеше изцяло като измамника и шарлатанина, какъвто бе в действителност.
Подсилен от новооткритата си решимост, Джеймс тръгна по живописния път обратно към Лафайет Скуеър и дома на Джон и Клара Хей.
Хей, в състояние на някакво странно въодушевление, изтича по стълбите, за да го посрещне и да го поведе към кабинета си в мига, в който прислужникът го пусна в къщата.
— Той тъкмо се кани да ни го разкрие — рече приятелят му. — Просто те чакаше да се върнеш, Хари.