Том 9 — стр. 21 — #50.108 — „Олд Суит“. Снимката бе надписана с почерка на Хенри Адамс: „Изглед от къща с хора на площада“. И отново се виждаше част от лицето на „Ребека Лорн“, но мъжът, все още Клифтън Ричардс, ако се съди по облеклото и шапката му, беше извърнал лицето си настрани.
Холмс тихо изруга. От поредицата оставаше само още една фотография.
Том 9 — стр. 23 — #50.109 — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“. Надписът бе изцяло с почерка на Хенри Адамс.
Клоувър очевидно бе направила снимката, без да предупреди обектите си. Двамата стояха във високата трева, която им стигаше почти до кръста. Главата и раменете на „Ребека Лорн“ бяха размазани, сякаш тя бе обърнала глава, за да чуе нещо, което ѝ казваше застаналият до нея мъж.
Лицето на мъжа — който не знаеше, че Клоувър го снима — беше идеално фокусирано. Това бе единственият ясен образ на младия Лукан Адлер, който някога бе запечатван на снимка.
Сърцето на Холмс подскачаше в гърдите му. В джобчето на архива имаше две еднакви снимки; той извади едната, освети я с тесния лъч на фенера, за да се убеди, че лицето е също толкова ясно, както и на първата фотография, и я прибра във вътрешния джоб на сакото си, близо до сърцето. После прибра първата снимка в папката, затвори и заключи високия шкаф с множество чекмеджета.
Тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато от долния етаж се чуха гласове.
— … Да ме вдига от леглото посред нощ… — боботеше гневно някакъв мъж.
— Не е негова вината, че времето в Атлантика се е развалило… — казваше втори, по-възрастен мъж.
— … Вкъщи два дни по-рано, без предупреждение… — оплакваше се трети, по-млад мъж.
— Трябва да се сменят чаршафите в голямата спалня, да се проветри навсякъде, да се проверят кърпите и… — говореше една жена на друга, която не спираше да я прекъсва с оплаквания от късния час.
— В телеграмата не пише по кое време сутринта ще пристигне господин Адамс — отново се чу гласът на възрастния мъж. — Нека да приготвим всичко сега и после всички да се върнат за проверка в седем сутринта. Изпратих Мартин да съобщи на останалите от персонала.
— По дяволите — прошепна Холмс. Той угаси мъничкия си фенер и тръгна на пръсти към задното стълбище.
Прислужниците — които почти сигурно бяха главният иконом, двамата помощник-икономи, домакинката и още поне двама от нейните хора — се качваха по главното стълбище. Очевидно Хенри Адамс щеше да се върне няколко дни по-рано и прилежната му прислуга щеше да се погрижи всичко да е готово за него на сутринта.
— По дяволите — повтори Холмс и се изкачи по тясното задно стълбище до третия етаж. Непокритите с килим стари дървени стъпала изскърцаха под тежестта му.
— Чухте ли това? — извика един от помощник-икономите.
— Ако е крадец, ще бъде доста неприятно изненадан — разнесе се плътният глас на главния иконом.
— Да повикам ли полицията? — попита домакинката.
— Не — отвърна икономът. — Уилям, Чарлс, вземете два ръжена от камината. Донесете един и за мен. Уилям, ела с мен да проверим стаите отзад и задното стълбище.
По-голямата част от третия етаж беше заета от стаите на прислугата. Холмс трябваше да се придвижи опипом до стълбището — което бе достатъчно стръмно, за да може да се определи и като стълба — и докато мъжете трополяха по стъпалата към втория, а след това и към третия етаж, подвиквайки си един на друг, докато проверяваха стаите, Холмс се изниза на пръсти към тавана. Вратата беше заключена и той изгуби ценни минути, докато я отключваше в почти пълната тъмнина с помощта на взломаджийските си инструменти. После влезе в мухлясалия таван.
Мъжете бяха проверили всички стаи на втория етаж и сега се суетяха на третия. Наложи се да рискува и да запали фенерчето си в таванското помещение, което беше претъпкано със стари пътнически сандъци, един шивашки манекен, издигащ се пред детектива като обезглавен труп, още куфари и стара клетка за птици. Холмс продължи да се отдалечава на пръсти от вратата, докато гласовете се приближаваха все повече и някой започна да се изкачва по стълбата към таванското помещение. Детективът шареше с тесния светъл лъч по наклонения покрив, докато накрая не откри неизбежната капандура.
За щастие, тя се намираше точно над два високи пътнически сандъка и той се изкатери по тях като по стълба. Напрегна всичките си сили и повдигна капака, като се надяваше, че трополенето по стълбите ще заглуши лекото изскърцване на пантите.