Холмс потупа с ръка скритата над сърцето му снимка, прибра фенерчето в торбата, убеди се, че я е закопчал добре, и преметна ремъка ѝ през глава, нагласяйки я на хълбока си. Разполагаше с две намотани на кълба въжета, едното късо и другото по-дълго и тежко. Преди години, в Алпите, се беше научил да се спуска с двойно въже. Сега завърза единия край на по-късото въже на клуп, прехвърли другия му край около комина, завърза го с двоен рибарски възел, подкрепен от още няколко възела, и прекара по-дългото въже през клупа. След това стисна двойното въже между краката си, прехвърли го под дясната половина на задника си, през гърдите, и го преметна през лявото рамо, подхващайки го с дясната си ръка — нещо, което първият му водач в Алпите беше нарекъл dulfersitz.
Стискайки здраво двойното въже, което бе прехвърлено през клупа на здраво завързаното около комина котвено въже, и увисналата надолу по-дълга част на двойното въже, която образуваше неудобния dulfersitz, Холмс предпазливо започна да се спуска от стръмния фронтон в западната част на покрива, която гледаше към задния двор на семейство Хей.
Тази сутрин — всъщност предишната сутрин, осъзна той — както и следобед той беше обиколил задния двор под претекста, че иска да изпуши някоя лула, а всъщност за да огледа и да изчисли приблизително каква бе височината между земята и най-тесния от шестте комина, който се намираше точно над неговата стая на втория етаж. Сега трябваше да разчита единствено на приблизителните си изчисления, както и на това, че никой от прислужниците, които обикаляха коридорите след полунощ, не беше усетил течение в коридора и не се бе вмъкнал в стаята, за да затвори прозореца, който Холмс беше оставил отворен. В един прекрасен ден някой от работниците, които ремонтираха покрива, щеше да открие котвеното му въже, но точно тази вечер Холмс изобщо не мислеше за това. Излягайки се назад до почти хоризонтално положение, той започна постепенно да отпуска рапелното въже с лявата си ръка, докато увиваше продължението му около дясната си китка, и заслиза по стената на огромната тухлена къща; след миг скочи на четири крака върху перваза на тъмния прозорец на третия етаж, за който се бе уверил по-рано през деня, че принадлежи на стая, използвана за склад.
Накрая се озова пред прозореца на втория етаж, като внимаваше да се държи по-далеч от стъклото — нали не искаше да обяснява как прозорецът на собствената му спалня се е счупил през нощта. Предпазливо стъпи с каучуковите си подметки върху перваза, оттласна се и се залюля достатъчно навътре, за да успее да сграбчи тежката месингова рамка на леглото и да стъпи здраво на пода.
След като остави снимката на Ирен Адлер и Лукан Адлер върху нощната си масичка, Холмс се върна до отворения прозорец и издърпа дългото въже, като внимаваше при падането му да не се удари в стъклото на долния прозорец. После бързо го намота и го прибра в черната си торба. Здраво завързаното котвено въже щеше да си остане на покрива.
Нощният въздух беше прохладен и той остави прозореца си отворен, докато не изсъхна потта от цялото това катерене, скачане и спускане с въже.
След това Холмс съблече взломаджийските си дрехи — като грижливо ги сгъна — изми се в умивалника, облече нощната си риза и нагласи часовника си да звъни в девет сутринта. Двамата с Хенри Джеймс заминаваха за Ню Йорк с влака в 10:42.
Холмс беше оставил малкото си фенерче на масичката до леглото и преди да заспи, го запали и насочи тесния му лъч за последен път върху снимката, надписана от Хенри Адамс — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“.
Втренчил поглед в лицето на младия мъж, Холмс му отправи мислено въпроса:
— Защо уби майка си?
Глава 22
— След като корабът ни акостира на пристанището, реших да мина през редакцията на „Сенчъри“; та значи седях си там на техния диван от конски косми, четейки ранна коректура на новата ми книга „Тъпакът Уилсън“ — разказваше Клемънс, — когато открих, че някакъв нагъл кучи син ми е бърникал из пунктуацията. Моята пунктуация, господа! Пунктуацията, която толкова грижливо бях обмислил и бях усъвършенствал с толкова усилия! Седях там и виждах нови и нови проявления на вандалската му ръка, докато накрая натрупалият се в мен гняв изригна и изразих на глас мнението си за всеки издател, редактор, секретарка и момче за всичко в редакцията на „Сенчъри“. Докато крещях, установих, че гневът се беше трансформирал във вулкан и думите, които използвах… да речем, че не бяха подходящи за употреба в което и да е неделно училище.