— И какво стана с редактираното копие? — попита Хауълс.
Клемънс наведе глава и го погледна изпод рунтавите си вежди.
— Беше ми обяснено, както някой би обяснил таблицата за умножение на разлигавен идиот, че виновният коректор няма равен на себе си, че е дошъл не откъде да е, а от Оксфордския университет, и че думата му в „Сенчъри“ се счита за, цитирам, „свещена, окончателна и неподлежаща на съмнение“.
Хауълс вече се усмихваше широко. Джеймс леко разтегна устни и наведе брадичката си към гърдите. Холмс седеше с леко наклонена настрани глава, в израз на учтиво очакване.
— А поговори ли си с този току-що-дошъл-от-Оксфорд майстор, чиито коректури са „свещени, окончателни и неподлежащи на съмнение“? — попита Хауълс, който очевидно много пъти беше играл ролята на партньор за комичните коментари на Клемънс.
Седяха в очакване на следващото ястие и Клемънс пушеше намръщено пура, рошавите му вежди бяха сбърчени гневно, брадичката бе вирната упорито, а цялата горна част на тялото му имитираше бик, готов да се хвърли срещу тореадора. Той извади пурата изпод гъстите мустаци, които бяха започнали да побеляват.
— Поговорих си — отвърна той. — Изправих се срещу него в кабинета на издателя, за да използвам горкия човек като свидетел, ако случайно се стигне до убийство. Бях като същински вулкан. И то толкова разбушуван вулкан, че не остана нито един неопърлен клетник в редакцията на „Сенчъри“. Издателят и неговият оксфордски коректор бяха като Помпей и Херкулан пред моя Везувий.
— И какво казахте на този ваш посегател върху пунктуацията? — попита с мек глас Хенри Джеймс.
Клемънс насочи яростния си поглед към другия писател.
— Казах и на двамата, че не ми пука, ако ще оксфордското чудо да е архангел, пратен от Небесата, той пак не може да бълва безочливото си невежество върху моята пунктуация. Казах, че в никакъв случай няма да го позволя. Казах, че не мога нито да стоя, нито да седя в една и съща стая с дори една страница от коректура, върху която този безмозъчен дърдорко е оставил фекалийните си следи. Междувременно Херкулан и Помпей вече бяха отстъпили чак до прозореца и аз имах предчувствието, че са готови да скочат през този двайсететажен портал. Така че сграбчих архангела за копчето на сакото му, преди да направи своя опит за летене, и му обясних, че цялото това… нещо… трябва да бъде оправено и пунктуацията ми да бъде възстановена такава, каквато я бях напечатал. След това обещах да се върна на следващия ден, тоест днес, точно на обяд, за да прочета напарфюмираната коректура.
Хауълс вече се смееше на глас. Холмс никога не беше виждал Джеймс да се усмихва толкова широко. Детективът си позволи леко да се усмихне.
След като смехът около масата утихна — обядващите на съседните маси им хвърляха погледи, след което обсъждаха нещо на нисък глас, като очевидно това нещо беше къдрокосият писател, който беше захапал между зъбите си кубинска пура — Хауълс каза:
— Кога напусна Европа, Сам? И от кое пристанище?
— От Генуа — отвърна Клемънс. — На парахода „Лан“. Хванах го, както вече споменах, вчера сутринта.
— Това е доста бърз преход — рече Джеймс.
— Капитанът каза, че знаел пряк път — каза Клемънс, изпускайки гъст облак дим. — И, бога ми, наистина успя!
Хауълс, когото Джеймс познаваше като сериозен мъж, не спираше да се смее и не се отказваше от ролята си на партньор в комедията.
— Пряк път през Северния Атлантик? — рече през смях той. — Можеш ли да ни кажеш какъв е тайният маршрут на капитана на „Лан“?
Клемънс се облегна назад и скръсти ръце.
— Боя се, че не мога. Малка групичка от предвидливи пътници начело с мен, разбира се — планирахме да откраднем секстанта на офицера и така да научим дължината и ширината, на която се намирахме.
— Осъществихте ли плановете си? — попита Холмс.
— С пълен успех, сър — отвърна Клемънс. — Просто забравихме, че никой от нас не знае как да работи с тоя уред. Така след като няколко часа си играхме с тромавото нещо, ние успяхме единствено да определим, че точното ни местоположение е или в Централна Африка, или, също толкова невероятно, в Саскачеуан.
Хауълс вече виеше, но Клемънс продължи да се мръщи.
— И не открихте никакви улики за същността или посоката на този трансатлантически пряк път? — попита Джеймс, като си позволи при думата „улики“ да хвърли един бърз поглед на Холмс.
— Никакви — отвърна Клемънс. — По-точно би трябвало да кажа никакви, с изключение на онзи път, когато със спътниците ми видяхме пингвини да танцуват и лудуват върху ледените блокове, пред които „Лан“ си проправяше път.