— Пингвини! — извика Хауълс и се разсмя още по-силно. Хенри Джеймс внезапно осъзна, че сериозният и често меланхоличен писател, абсолютно сериозен редактор и пълноценен гражданин, Уилям Дийн Хауълс, използваше присъствието на Самюъл Клемънс като извинение да се държи отново като момче.
— Естествено, предположихме, че пингвините са всъщност сервитьорите и портиерите на кораба, облечени все още в официалните си униформи — продължи Клемънс, — които бяха получили разрешение от капитана да се позабавляват малко на леда.
— Не! — извика Хауълс и по бузите му се застичаха сълзи. Шумно изразеното отрицание по-скоро беше свързано с молба към Клемънс да му позволи да си поеме дъх.
— Уви, твърде късно осъзнахме пингвинността им — рече със съжаление в гласа Клемънс. — Вече бях дал щедри бакшиши на трима от тях. Но поне единият прояви благоприличието да скрие лицето си под горната си перка или крило, или както там се нарича това нещо.
Хауълс продължаваше да се смее.
Келнерите поднесоха следващото им ястие.
Предишния ден, вторник, 28 март, когато Холмс обяви пред малката групичка в кабинета на Джон Хей, че пишещата машина, на която през последните седем години бяха печатани картичките с надпис „Тя беше убита“, е същата, на която бяха напечатани адресите и картичките до семейство Хей от някой на име Самюъл Клемънс, стаята изригна в изненадано бърборене. Хей беше онзи, който обясни, че Самюъл Клемънс е истинското име на прочутия писател, който пишеше под псевдонима Марк Твен.
— Веднага трябва да го разпитам — каза Холмс. — Хей или Джеймс ще ме придружат.
— Боя се, че това е невъзможно — отвърна Хенри Джеймс. — През последните няколко години четох в лондонската преса, че господин Твен… господин Клемънс… и семейството му се намират на продължителна обиколка из Европа — Германия, Швейцария, Италия — още от 1891, мисля. Нещо, свързано с дългове, настойчиви американски кредитори и силния долар на Континента. Последното, което прочетох, бе, че Клемънс и семейството му са се преместили от Флоренция в Бад Нойхайм, където господин Клемънс се възползва от минералните бани за ревматизма си.
Холмс изглеждаше оклюмал, докато Джон Хей не каза весело:
— Всъщност извадихме късмет. Само преди две седмици получих писмо от Сам… от господин Клемънс… в което ми пише, че ще отплава от Италия на двайсет и втори този месец, отправяйки се към Ню Йорк, където ще проведе няколко работни срещи. Мисля, че накрая ще отскочи и до Чикаго, за да се срещне там с някого и да разгледа Световното Колумбово изложение, преди да се върне в Европа след шест седмици.
— Той ще е в Ню Йорк? — попита Холмс.
— Би трябвало — или поне ще пристигне всеки момент — отвърна Хей.
— Трябва веднага да отидем там — настоя детективът.
Клара Хей бързо стрелна с поглед съпруга си и Джон Хей вдигна ръце.
— Уви, аз съм твърде зает тази седмица — с обществени и други дела — за да успея да отделя време за пътуване до Ню Йорк. Но съм сигурен, че Хари с удоволствие би ви придружил. Мисля, че двамата с Клемънс все още не са се запознавали. И, Хари… Сам ми писа, че смята да обядва с Хауълс веднага след като пристигне в Ню Йорк. Вероятно ще успееш да се присъединиш към тях.
— Кой е Хауълс? — попита Шерлок Холмс.
— Уилям Дийн Хауълс — каза Хей. — Стар приятел на Хари и на Сам, самият той сравнително популярен писател и известен критик. Хауълс беше редактор на художествена литература в „Атлантик Мантли“ от седемдесет и първа до осемдесет и първа — помогна не само за издаването на книгите на приятели като Хари и Сам, но и за популяризирането им — освен това до осемдесет и втора списваше своя колонка в „Харпърс Уикли“.
— Добре — каза Холмс. — Джеймс може да ме представи, когато тримата стари колеги-литератори се разговорят, и така по-лесно ще подхванем случая на Клоувър Адамс. Ако бъдете така добър да телеграфирате на Хауълс за пристигането ни, можем да тръгнем за Ню Йорк още днес.
— Но… — започна Джеймс, но не успя да открие нито една причина за отказ, освен собственото си нежелание.
— Клемънс може да е отнесъл пишещата си машина в Европа — каза Хей.
— Няма значение — отвърна Холмс. — Важното е сега да ни каже кой е имал достъп до нея между шести декември 1885 и шести декември 1886 година.
— Но това… — започна Клара Хей, ала се спря. — Разбирам. Ако всички картички са били надписани по едно и също време, вие смятате, че това може да е станало във времето между самоубийството на Клоувър и първата годишнина от смъртта ѝ… първия път, когато получихме напечатаните на машина картички.