— Да-а-а.
— Не изглеждате сигурен.
— Напротив. Съвсем ясно си спомням. Абсолютно страховита двойка. Единият имаше зъби с отчетлив зелен оттенък.
— И какво искаха?
— Да изразят недоволството си от нашата помощ за Матераците.
— Не че е кой знае каква помощ.
— Това е чиста неблагодарност. Мисля, че при дадените обстоятелства постъпихме към тях доста по-добре, отколкото би сторил старият Матераци, мир на праха му, ако беше на наше място.
— Удобно ви е да си го мислите.
— Вярно… но все пак точно така мисля.
— И какво им казахте?
— На Изкупителите ли? Казах им да вървят на майната си.
— Колко приятно.
— Това твое чудовищно генийче. Какво иска и защо трябва да му го дам?
— Иска безопасно преминаване през границите.
— Не мисля, че би било добра идея да доведем момчето, след като Изкупителите са готови да рискуват толкова много, за да си го върнат. Никога няма да разбера докрай как Матераците успяха да се провалят толкова жалко, но въз основа на фактите бих казал, че е неразумно човек да припарва до него.
— Зависи.
— От какво?
— Дали искате това чудовищно генийче — много добър израз, между другото — да пикае от тяхната територия във вашата, или от вашата в тяхната.
— Вижда ми се много неприятен младеж.
— Той ще дойде тук, така или иначе.
— Как така?
— Защото те ще го използват, за да унищожат Антагонистите — а когато приключат с тях, ще тръгнат към вас. И ще ги води един твърде раздразнен Томас Кейл, много недоволен, че сте му казали да върви на майната си, когато ви е протегнал приятелска ръка. Изкупителите в никакъв случай няма да спрат. За тях няма разлика дали сте еретик, или само невярващ.
— Защо им е да тръгват на кръстоносен поход точно сега? Не са ни закачали от шестстотин години.
— Защото се променят. И ако не се стегнете незабавно, чака ви съдбата на Матераците.
— Защо да ти вярвам?
— Знаете ли, това почти ме обиди. Помогнете ми да доведа Кейл.
— Ще трябва да си помисля.
— На ваше място не бих размишлявал дълго.
Сеньор Боз Икард със сигурност беше много по-разтревожен, след като ИдрисПюк си тръгна, отколкото преди идването му. Той се ласкаеше от мисълта, че може да разпознава блъфовете му, но днешният разговор звучеше твърде убедително. От друга страна, за разлика от ИдрисПюк той знаеше, че Лаконийците най-сетне са решили да тръгнат срещу Голан. След като Изкупителите и тяхното невръстно чудовище влезеха в реална битка с онези кръвожадни педерасти от Лакония, щеше да реши дали представляват заплаха, или не. Дотогава ИдрисПюк можеше да духа супата заедно с хлапето.
Влезте в която и да било библиотека, и ще откриете поне сто книги за бягството на Матераците след падането на Мемфис — фантастични, магически, мистични, исторически, грубо скалъпени, митично елегантни, свирепо трагични, простички и конкретни, зловещо разкрасени, напоени с кръв и страдание. Някъде във всичко това се крие истината. Да ви кажа, дори една десета от нея би била непоносимо скучна, тъй като всички разкази за ужас и болка във времена на студ и оскъдица си приличат като две капки вода. Грозно звучи, но е така. Тежки времена преживяха и четирите хиляди бежанци, преди едва половината от тях да се доберат до Испански Лийдс, където посрещането им не бе много по-топло от пътуването дотам.
— Е? — каза Випонд, когато ИдрисПюк се завърна в наскоро опразненото еврейско гето, чийто главен равин бе решил, че при този възход на Изкупителите е крайно време да изтегли народа си колкото се може по-далече от тях — тоест толкова, че ако се отдалечат още малко, да почнат да се приближават.
ИдрисПюк описа на своя полубрат как е протекъл разговорът.
— Той ще ме приеме ли?
— Не.
— Честно казано, на негово място и аз бих постъпил така.
— Ах, вие, светски мъже — присмя му се ИдрисПюк. — Невероятни сте.
— А теб ще приеме ли пак?
— Зависи. Познаваш подобни хора — винаги искат да знаеш, че са те спипали за задника.
— Образно казано.
— Въпреки цялата си суетност, не е сигурен как да постъпи сега. Но иска да се отърве от теб час по-скоро. На твое място не бих разчитал особено на добрината на онова дърто копеле Зог.
— Да.
Настана дълго мълчание.