Той беше наредил да построят кула зад последната му отбранителна линия, за да можеше да наблюдава хода на битката, но сега се тревожеше дали ще може да се изкачи по тънката стълба на олекотената структура. Погледна към коленете си, сякаш за да ги смъмри. Стига сте треперили. Спрете. А Лаконийците се задаваха, строени в познатите неправилни квадрати. За момент всичко изглеждаше безнадеждно: войниците му — слаби, идеите му за защита и атака — смехотворни пред тази огромна машина за убиване, идваща бавно насреща. После единият му крак се озова на стълбата, след него и другият; бавно, пауза, още една стъпка нагоре. Искаше да бъде някъде другаде, да има кой да го спаси, да го отведе и предпази. Още една стъпка, и още една. А сетне, като невръстна морска птица, достигаща брега след прекалено самонадеяно плуване из бурното море, той се озова върху платформата на кулата и се изправи на крака с помощта на двамата телохранители, които вече стояха горе с грамадните си щитове, за да го предпазват от стрели и копия. Гледайки Лаконийците, той се успокои, че всичко ще мине добре, стига нещо да не се обърка с експлозията на Лютата селитра.
Както и стана. Заваля. Лютата селитра, щеше да обясни по-късно Хук, не обича водата — или по-скоро, обича я твърде много. Тя поглъща и най-малката влага, както пустинният пясък обича дъжда. Само две минути след като облаците се разтвориха, Лютата селитра бе точно толкова запалима, колкото някое блато. Познавайки тази слабост, Хук много внимаваше да не демонстрира изобретението си, когато е влажно — не от желание да скрие слабите му страни, а просто защото знаеше, че няма да проработи. Единственият му военен опит беше от степите по онова време на годината, когато никога не валеше. Впоследствие изглеждаше очевидно, че е трябвало да го спомене — но тогава просто не му хрумна, във всеки случай не и преди да завали: животът на експериментатора е съвсем естествено насочен към една-единствена цел — да създава най-добрите възможни условия за неговите експерименти.
Без да подозира за коварния удар на влагата, Кейл гледаше идващите Лаконийци от кулата си, защитен от двама Покаятели, и чакаше напрегнато да подаде сигнал за подпалване на накиснатите в масло заряди. Чакането бе възторжено и мъчително; после дойде неговият сигнал и тръбите изграчиха като гарвани. Още при първата нота предната редица на Изкупителите отстъпи зад забитите в земята тисови колове, а след това чакащите екипи от по двама забиха в пролуките още колове, така че, макар преградата да не беше съвсем плътна, стана невъзможно човек да се промъкне през нея — не на последно място, защото за всички колове бяха закрепени по няколко остри месарски куки. Кейл бе накарал екипите да тренират за бързина по дванайсет часа на ден през последните две седмици, и преди запалените фитили да стигнат до бъчвите, от земята щръкна още един ред остри колове.
Междувременно върху склона на Голанските възвишения бойните планове на Кейл претърпяха още по-жесток удар. Въпреки че дъждът вече отслабваше, силата на краткия порой беше такава, че не само овлажни Лютата селитра, но и намокри въжетата на мортирите и намали силата, с която те можеха да изстрелят необичайно тежките железни стрели. Хук побърза да ги покрие, но за да стигнат до десния фланг на настъпващите Лаконийци, мортирите трябваше да действат на предела на възможностите си. Сега въжетата бяха леко навлажнени, което намаляваше обхвата им с една четвърт и ги правеше безполезни.
Отчаяният Хук размаха флага, за да сигнализира, че не е в състояние да стреля, и това бе забелязано незабавно от разтревожения Кейл върху паянтовата му кула. Той виждаше и много други импровизирани знамена да се развяват по Голанските възвишения. Не бяха уговорили знак за Лютата селитра, тъй като нямаше защо да го правят. Сега Лаконийците наближаваха бъчвите, а отлично премерените фитили вече догаряха.
Нов сигнал на Кейл и нов оглушителен рев на тръбите под него. Този път цялата изкупителска фронтова линия се приведе, обърна гръб на бъчвите и всеки войник се сви на топка. Лаконийците продължиха напред, преминавайки в бяг, както при Осемте Мъченици. Фитилите догоряха според предвижданията, Лаконийците пристигнаха, както се надяваше Кейл… и не се случи нищо. Мнозина стъпиха върху покритите с тънък слой пръст контейнери, но макар че усетиха промяна в земята под себе си, вече не можеха да спрат. После избухна един от зарядите — предпоследният откъм лаконийска страна. Беше предвидено да се взриви напред, но дървото е несигурен материал и силата на взрива избухна във всички посоки, убивайки почти толкова Изкупители отзад, колкото и настъпващи врагове.