Дали всичко това щеше да донесе успех само по себе си, стана обект на спорове за месеци и години напред. Битката висеше на косъм, каза Кейл, докато разговаряше за победата си до късно през нощта с Хенри Мъглата.
— Ти беше напълно безполезен — каза му добродушно той. — Просто висеше тук заедно с онзи малоумник Хук… но без мъртвите кучета в потока едва ли щяхме да се справим.
Битката бе неописуемо грозна, както може да се очаква между бойци от едната страна, които просто не се страхуват да умрат, и такива от другата, които приемат смъртта просто като врата към вечния живот. Шест часа след бурното си начало тя приключи. Крал Стюарт-Кларк лежеше мъртъв заедно с осем хиляди от мъжете си, оцелелите отстъпваха с бой цели четири седмици и станаха легендарни със своята смелост и издръжливост. Не че тяхното оцеляване в крайна сметка помогна особено на Лаконийците. През този ден Томас Кейл промени историята завинаги само с три неща, които по онова време смяташе за по-маловажни от големите мортири и бъчвите със селитра за масово унищожение. Тия три неща бяха подсилените шлемове на мъртвите Матераци, интелигентната тактика и тежкото разстройство, предизвикано от гниещите животни в потока край лаконийския лагер, което бе изтощило, макар и съвсем малко, ужасната бронирана сила, срещу която трябваше да се сражава цял ден. И не можем да не признаем безумната храброст и самоотверженост на Изкупителите. През целия ден той сновеше напред-назад с десетимата си Покаятели, изгарящи от желание да умрат за него. Ту се изкачваше на кулата, ту трескаво слизаше долу, втурваше се към някой сектор от предната линия, заплашващ да се разпадне, и крещеше на онези, които нямаха видимост, накъде да нападат или да отстъпват. Най-често препускаше надясно и ужасените Покаятели го заслоняваха с телата си, като че от това зависеха безсмъртните им души, а той се мъчеше първо да удържи Лаконийците пред стената от тисови колове; после, когато преминаха, да организира плавно оттегляне, така че да останат там, където стрелците от възвишението да им нанасят най-тежки загуби. След това се върна към голямото меле вляво, където битката щеше да бъде спечелена или загубена; насърчаваше смъртоносната блъсканица, повдигаше падналите, викаше на други, където линиите на натиск отслабваха, да минат от другата страна и да притиснат. Сега страхът бе изчезнал и битката го увлече дотолкова, че нямаше време да се притеснява от факта, че отново е в стихията си, че не е нито гневен, нито печален, а обзет от неописуем възторг, и само от време на време някакво тихо гласче го призоваваше да прояви здрав разум. През целия ден той беше като муха или оса на прозорец, която бръмчи насам-натам, сякаш се опитва да намери отвор в стъклото. Да бъдеш начело: винаги, понякога, никога. Той се бе зарекъл винаги да предпочита последното, но днес нямаше тази възможност. Понякога трябваше да се хвърля срещу Лаконийците, когато разкъсваха редиците на Изкупителите, за да затвори пробива, сечейки врага като най-спокойния луд в лудницата. Удряше и отбиваше като машина, в каквато го бяха превърнали; неговите Покаятели и хората, които най-много мразеше на този свят, тичаха да умрат до него, сякаш за тях нямаше друга съдба. После Покаятелите сключваха обръч около него, той се оттегляше към коня и отново се качваше на кулата, като Бог в небесата, да гледа хаоса на собственото си творение. Сетне, колкото и да бе невероятно, стъклото поддаде пред натиска на осата, огъна се и се строши. Десният фланг на Лаконийците се огъна, усука се и накрая не просто се пречупи, а рухна. Войската е звяр, крепен от колективната сила — изчезне ли тя, изтощеният звяр се сгромолясва колкото под натиска на врага, толкова и под собствената си тежест. Това бе колективна смърт, а не въпрос на смелост или дори на сила, и след нея с битката беше свършено. Но индивидуалното клане продължаваше — сега звярът се разпадаше на части, разкъсваше се на отделни хора, самотни, слаби и лесни за убиване, там, където не успяваше да се преобрази в по-малък звяр и да избяга.
След победата дойде клането на Лаконийците — също тъй ужасно като онова, което бяха извършили срещу Изкупителите само преди няколко седмици. Какво да се каже? Жестокост, ужас, удар с хладно оръжие, кръв по земята. Той не можеше да ги спре, дори и да искаше. Остави на стотниците да спрат клането, ако успеят. Докато успеят, бяха останали само петстотин пленници и няколко хиляди бегълци в далечината. Самият Кейл имаше две неотложни задачи. Едната бе да уведоми чакащия Боско за победата, а другата — да насоли задника на Гуидо Хук в един яростен разговор, изпълнен с тъй чудовищни сквернословия, че стана легендарен почти колкото самата битка.