Проблемът с убийството на Гант и Парси не беше в тяхната подозрителност (в края на краищата, убийственият план на Боско беше невъобразим), а в това, че високомерието и грандоманията им напълно ги изолираха от всякакъв ежедневен контакт. Те се движеха от Светия дворец до базиликата-светилище и обратно само с карети, в които влизаха и излизаха пред погледите на простолюдието и обикновените Изкупители като съзнателен начин за издигане на статута си. Фактът, че са непристъпни от суета, а не от страх, не беше кой знае каква утеха, когато трябваше да ги убият.
Бригейд бе разработил плана си — но като истински художник, който е създал добра, ала не и велика творба, той знаеше, че замисълът му е посредствен. Той обичаше скромността, аскетизма, малкото движещи се части — най-вече, защото така намаляваше шансът нещо да се обърка, но и защото това съответстваше на предпочитанията му към простотата. Единственият симпатизант на Боско в Светата необичайност, както се наричаше дворецът на Гант, му помогна да намери коридора, по който Гант влизаше в параклиса си, за да се моли по пладне. Вратата към коридора беше висока само метър и половина — досадна измислица на смирения му предшественик, целяща да принуди всички влизащи да се поклонят кротко, преди да прекрачат в параклиса. Бригейд планираше след влизането на Гант да залости вратата, да го убие и да избяга. Замисълът изглеждаше прост, но не беше. Гант не винаги ходеше там за обедната молитва — тъй като често страдаше от сутрешни главоболия, той понякога, макар и рядко, се оттегляше в затъмнената стая за отдих. Не беше далече от ума, че в ден с такова огромно напрежение може да го сполети пристъп на мигрена. А имаше и проблем със самото бягство — параклисът се намираше точно в средата на огромния комплекс на Светата необичайност. И последната слабост се криеше във факта, че за влизането и излизането Бригейд трябваше да разчита на хладнокръвието и надеждността на предателя. Всичко това го разтревожи дотолкова, че той избра още по-опасната стратегия да влезе в двореца и да потърси друга възможност. Промяната на планове в последната минута бе нещо, което категорично избягваше досега, но днес не можеше да се отърси от чувството на безпокойство. Първоначалният план изглеждаше осъществим, но той надушваше провала. През първите си десет години като свещен убиец Бригейд се бе научил да не слуша инстинкта. Сега, след двайсет и пет, отново започваше да го цени. Може би просто старея, помисли си той.
Междувременно на Конгреса на Братствата присъстващите се чувстваха ако не притеснени, то със сигурност озадачени от събраното множество. Боско бе положил многогодишен труд за изграждането на тази група, но също толкова труд трябваше, за да опази в тайна нейната численост и имената на повечето участници. Мнозина от присъстващите в никакъв случай не бяха естествени съюзници; някои вярваха, че участват в съвсем различен заговор, или изобщо не подозираха за конспирацията. Тези различия трябваше да се премахнат — но не чрез споразумение. Както умерените реформисти, които биха изпаднали в ужас пред цялостния план на Боско, така и досадните фанатици, които имаха други амбиции за спасение, трябваше да бъдат решително отстранени този следобед.
Изправен на една от големите катедри пред Конгреса, Халдера гледаше Боско като малко момче, което ужасно е ядосало майка си. Не трепереше, но изглеждаше, че цял се тресе — дотолкова бе пребледняло лицето му от потресението. И също като страховита и злопаметна майка, която вече не обича и не закриля детето си, Боско нетърпеливо даде знак на Халдера да почва. Незабавно сред всички присъстващи плъзна зловеща тревога, както смехът обзема изведнъж многолюдна публика, събрана да се забавлява с някой фокусник и неговото дресирано куче. Халдера призна за ужасните си грехове, свързани с антагонистката ерес, и думите изглеждаха също тъй бледи като самия него. Призна също, че за свой непоносим срам е заговорничил с други хора. („Не споменавай бройката“, бе наредил Боско. „Искам всички да се изправят на нокти — искам да почувстват вятъра от крилете на Ангела на смъртта, докато отминава над тях. Или не отминава.“)