Хвърляйки непрестанно боязливи погледи към Боско, който сега изглеждаше дълбоко натъжен, предаден и дори готов да се просълзи, Халдера със запъване изреди имената на онези, чиито сетни дихания вече можеха да се преброят на пръсти: Верт, Стоун, Дебо, Харууд, Джоунс, Портър, Масон, Финистеър. При всяко име посоченият пребледняваше като платно. Повечето се изправяха от столовете си без възражения, сякаш покорството можеше да ги спаси от ужасната участ. По-щастливите им съседи се отдръпваха от техния допир, като че съдбата им можеше да бъде заразна. Щом човекът излезеше на пътеката, религиозната полиция безмилостно го извеждаше през задната врата. И още преди да е изчезнал, отекваше ново име. После пак и пак — смаяно покорство, от време на време приглушени възражения. „Не, не и той. Ние познаваме Фредерик Тавърнър, и той не е предател.“ „Моите извинения, Изкупители. Моля, седнете.“ Осъденият и незабавно помилван Тавърнър преживя такъв шок, че никога не се възстанови напълно. Останалите присъстващи бяха потресени от грешката и от мисълта какво може да означава това за тях.
В една голяма стая на около петдесет метра оттам задържаните бяха събрани, а после отведени в по-малка стая, където ги събличаха голи до кръста. Бързица беше доведен от Светилището, за да контролира големия брой наложителни екзекуции. Но те бяха твърде много за сам човек, и затова му назначиха многобройни помощници. Докачлив както винаги при всяко накърняване на неговото рядко изкуство, Бързица се оплака, че тия хора не могат да притежават необходимите умения.
— Те опорочават моето тайнство — заяви той на Гил с егоизма на всеки гений.
Не тъй суетен спрямо таланта си, Джонатон Бригейд се вълнуваше от вдъхновението на своя нов план, като всеки автор, разтърсен от провал в изкуството си, който намира внезапно откровение или знак за пътя към изхода от объркващия лабиринт на посредствеността. Като син на майстор-зидар, Бригейд нямаше как да не забележи с неодобрение едно триетажно скеле, натоварено с тухли за работа и изоставено от строителите, защото им бяха заръчали да отидат да се молят за победа. След като часове наред бяха пренасяли тухли нагоре, работниците се оказаха изправени пред проблем: дали да изгубят поне още час, за да ги свалят пак на земята и да пропуснат призива за молитва, или да поемат незначителен риск и да ги оставят на място. Те с право прецениха, че тухлите са добре подредени и скелето ще издържи — как можеха да предвидят появата на злодей като Джонатон Бригейд? Как да се досетят, че този нечакан злодей ще знае как да разхлаби скобите на скелето и къде точно да върже въжето, така че, когато Гант и петима от неговите свети братя минат на път към параклиса, едно яко дръпване да стовари над тях цял тон тухли? Прост и ефектен план, а отгоре на всичко мястото се намираше близо до външната стена, където изграждането на нови пристройки към кухнята щеше да улесни бягството на Бригейд. Идеално, ако не се брои завръщането на строителите, чиито майстор ги беше видял да си тръгват и настоя да се върнат и да свалят каменните блокове от скелето. Бригейд, чийто темперамент го караше винаги да гледа нещата откъм добрата страна, реши да приеме това като знак, че небесата го съветват да намери друг начин, и усърдно се зае с търсене.
Гил от своя страна бе планирал убийството на Парси, вземайки предвид всяка случайност. Напоследък ставаше все по-трудно човек да види Парси. През последните години някогашното му безпокойство от откритите пространства бе прераснало едва ли не в истински страх. Дори при аудиенциите си в папския дворец използваше подземен тунел. Излизаше на светло само за двайсет минути дневно, през които се разхождаше под колонадите на двора, открити само откъм едната страна, и четеше от молитвеника си поученията на апостолите („изпепели желанието в мен, Господи, преобрази душата ми“, и тъй нататък). Информацията за движението му беше оскъдна. Но Гил бе чул случайно да се споменава за един от всекидневните ритуали на Парси, и като се изкачи на кулата Карфакс, след дълго чакане видя всичко със собствените си очи. Времето на всекидневната му молитвена разходка винаги беше едно и също; маршрутът и скоростта на походката — постоянни. Само част от свещената градина беше оградена; за жалост, единствената част, която Гил можеше да вижда от тайната си наблюдателница в кулата Карфакс, бе покрита отгоре и хвърляше плътна сянка над Парси, оставяйки видими само краката му и долната част на расото. С други думи, нямаше начин убийството да стане с изстрел от кулата. Но Парси се движеше бавно, с почти постоянен ритъм, а Гил знаеше, че макар да не се вижда от кулата, в другия край на градината той излиза на открито за цели двайсет секунди. Сега той дебнеше в наблюдателницата си не за да изпробва сам смъртоносния изстрел, а за да измери разходката и да пресметне кога Парси ще е на открито, но извън погледа му. Точно в пресметнатия момент Гил подаде сигнал на група от четирийсет стрелци, които чакаха в един двор на триста метра оттам, да пуснат стрелите си по висока дъга над стената на двора, после над две улици и надолу към края на колонадата, където Парси стоеше на открито и се молеше да бъде наказан за греховете си — нещо, в което Гил от все сърце се надяваше да му помогне.