Към края на вечерта папа Бенто се оттегли да спи, знаейки за истинската същност на събитията през този ден точно толкова, колкото и монахините-отшелнички, зазидани в обители без врати в покрайнините на града. Боско най-сетне имаше възможност да спре и да се нахрани в самия дворец заедно с Гил. И двамата бяха изтощени по начин, който не бяха смятали за възможен. Не говореха много.
— Ти свърши мъжка работа днес — каза Боско накрая. — И велико Божие дело.
— И можех да свърша повече — отговори Гил, но съвсем тихо, като че едва имаше сили да говори.
— Как така?
Гил го погледна, сякаш в главата му се въртеше нещо чудовищно, което е по-добре да не се изрича.
— Искам да говоря свободно.
— Винаги можеш да говориш свободно с мен. Днес повече от всякога.
— Искам да говоря за нещо, което не бива да се казва.
— Трябва наистина да е много страшно, щом толкова го усукваш.
— Добре. Вършил съм за вас ужасни неща. Днес газих до колене в кръвта на добри хора. Вече ще спя по различен начин, докато съм жив.
— Никой не би отрекъл, че ти рискува душата си.
— Да, точно така. Душата ми. Но след като я рискувах до самите порти на ада, не искам да съм поел напразно такъв ужасен риск.
— Аз поех същия риск.
— Наистина ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако се осмелите, вие може да станете Божи глас на Земята. Каквото и да сторите на света, ще е пратено от небесата. И все пак сегашният Божи наместник спи само на десетина стаи от тук, мънка насън във възглавницата си и сънува летен дъждец и топло мляко.
— И какво от това? Той е папата.
— Това слабоумно създание е в ръката ви. Позволете ми да стисна пръсти вместо вас.
Кой знае какви мисли тътнеха в необикновения ум на Боско, как се смесваха деликатното и чудовищното. Той дълго мълча.
— Трябваше просто да го направиш — каза накрая той, — и да си мълчиш. Съжалявам, че се раздрънка и провали едно действие, което бих сметнал за добро, ако бе станало без моя заръка. А сега трябва да спя.
Той излезе от стаята и тихо затвори вратата. Гил си наля голяма чаша сладко шери.
— И ето че без съмнение — изрече той на висок глас в празната стая — бях възнаграден да застана начело на най-горещата битка като хетееца Урия.
После отпи дълга глътка от гнусното вино и тихо запя:
Но, както всички знаем, бедите никога не свършват.
22.
На Голанските възвишения Изкупителите празнуваха победата по-мрачно от всеки друг път. Бяха изтощени от блъскане, мушкане и кълцане. От умора Кейл не можеше да заспи и заръча на двама пазачи да доведат един пленник, когото бе забелязал в лагера — веселия разузнавач, с когото се срещнаха в равнината преди три седмици, макар да му се струваше, че е било преди хиляда години. Остави го с вързани отпред ръце и нареди на пазачите да вържат краката му за стола, а после да излязат — не искаше никой да чуе какво ще си кажат.
— Няма ли да ми разхлабиш въжето? — попита Фаншоу. — Разговорът не е много спокоен, като си с вързани ръце.
— Не ме интересува дали си спокоен, или не. Искам да се разберем за нещо.
— Моля?
— Сделка. Споразумение.
— За какво?
— Имаме петстотин пленници. Очаква ги мрачна съдба. Искам да вземеш двеста и петдесет от тях, да се опитате да избягате и да се приберете у дома.
— Прилича ми на капан.
— Сигурно. Но не е.
— Защо трябва да ти вярвам?
— В едно можеш да вярваш, Фаншоу — че утре по пладне ще има само два вида лаконийски пленници: мъртви и чакащи да умрат.
Той изчака Фаншоу да обмисли перспективата.