— Знам си задълженията — отговори обидено Хук. — Но сам виждате, че за да постигна делото на живота си, трябва да мога да изстрелям твърд предмет от метална тръба. Търсенето на знания и откриването на велики оръжия е почти едно и също. Войната е майка на всичко. Освен това, ако станете велик генерал, моят живот е в безопасност. Нали така?
— Стига да не ме правиш на идиот. Веднъж можеш да се възползваш от невежеството ми в тези неща, но опиташ ли се да ме разиграваш, ще те хвана — и тогава ще се полюшваш като глава лук в буркан с оцет. Разбираш ли?
— Заплахи не са необходими.
— Мисля, че са. Видя ли ме как се бих днес на хълма?
— Да.
— А дори нямах каквито и да било чувства към тези хора. Какво ме засяга Народът? И все пак те са мъртви — изчезнаха, сякаш никога не са съществували. Ще си помисля. Сега съм уморен.
9.
Клайст вече бе живял близо месец при Клефтите в Квантокс. Трябваше му известно време, за да се убеди, че там ще е в безопасност. Макар че никога не бе чувал за Клефтите или Квантокс, той бе срещал сприхавите и докачливи люде от племето на Муселмените, обитаващи ниските предпланини на Квантокс. Видя ги веднъж в Мемфис и го посъветваха да стои настрани от тях, особено от малкото жени, доведени да поправят килими на най-големите богаташи и да изготвят модели за нови. „Пристъпиш ли до някоя от жените им, ще те убият, каквото и да им струва. И каквито са си диваци, ще убият и жените за всеки случай.“
За негова тревога Дейзи потвърди, че това е истина, и дори твърде по-мека от действителността.
— Муселмените са фанатици, смахнати, зли и коварни. Те мразят жените си и се отнасят с тях като с кучета, а религията им ги проклина, защото въпреки цялото си покорство, те са лъжкини и блудници, а Бог е повелил съпругите и дъщерите да съхраняват цялата мъжка чест в паничка, разположена в черния им дроб, и след като тя бъде осквернена, единственият начин да си я върнат е да убият жената и да започнат отначало. Можеш ли да повярваш? Дори ако жената е била изнасилена, те удушават бедната кучка. Отвратително.
— При Клефтите не е ли така? — попита с тревога Клайст.
— Боже мой, не.
— Защо?
— Първо, защото ние не сме луди, и второ, защото още преди хиляда години сме ги изритали от Квантокс.
— Значи сте като Матераците — не особено религиозни?
— О, не — ние сме много религиозни.
Това бе тежък удар.
— Как? — попита той със свито сърце.
Описанието на вярата, въпреки нейните упорити твърдения, че всичко е много важно, всъщност не му разкри почти нищо конкретно. Доколкото успя да разбере, религията им ги ограничаваше съвсем малко. Много се наблягаше на въпроса за яденето на чисти и нечисти животни от видове, с каквито според Клайст никой не би искал да се храни така или иначе. Беше строго забранено например да се ядат прилепи и всичко, което пълзи или лази. Да изядеш паяк означаваше, че си нечист за две седмици, а ако Клайст се изкушеше (което не му и хрумваше) да се върне към бившите си месарски умения, това би му навлякло шест месеца изгнание. Тяхната представа за Бог изглеждаше много отвлечена. Клефтите говореха за него като за някакъв богат вуйчо — добър по душа, но загубил интерес към роднините. Самият Клайст не можеше да се отърве от чувството на вина, че е изоставил Хенри Мъглата, а донякъде и ИдрисПюк. Разумът му повтаряше, че има пълното право да не рискува живота си заради хора, които дори не са го попитали дали е съгласен да тръгне с тях. От друга страна той осъзнаваше, че ако наистина е тъй уверен в правилността на решението си, нямаше да ги напусне като крадец в нощта. За Кейл изобщо не се чувстваше виновен.
— Ами за теб и мен? Нали се сещаш?
— Аз не съм крава — каза тя. — Баща ми не ме притежава. Той е цивилизован човек и ще ти благодари, че ми помогна.
Наистина се оказа така. Но въпреки сърдечното посрещане Клайст се притесняваше, защото не можеше да огъне ума си така, че да разбере мирогледа на Клефтите. Той разбираше изкупителския манталитет не само защото бе живял сред тях толкова дълго време; смяташе, че е опознал доста добре Матераците само за няколко седмици. А Мемфис бе пълен с раси и племена от всички краища на света. Но при нито една от срещите си с най-странни създания в Мемфис не бе изпитвал неясното чувство, че пропуска нещо, което го мъчеше през цялото време в Квантокс. Квантокс представляваше варовиков лабиринт, осеян с дълбоки клисури, недостъпни върхове и бездънни пропасти. Навсякъде високите канари бяха прорязани с тайни кътчета, предоставящи скривалища или сборни места за атака. Оттук Клефтите въртяха доходния си занаят, който се състоеше в това да обират, заграбват, отмъкват, задигат и конфискуват, каквото им падне, оставяйки пътниците само с дрехите на гърба им — а понякога и без тях. Енергичният им подход към кражбите бе станал толкова знаменит, че сред обитателите на околните области (ако не се брои враждата с досадните Муселмени, чуждоземният произход бе единствената претенция на Клефтите към богатите и древни общества, които ограбваха) всеки човек със страст да краде биваше наричан клефтоман. От време на време другите планински племена решаваха, че алчността и тормозът на Клефтите са станали непоносими, и те се обединяваха за наказателна експедиция в заплетените и недостъпни дебри на Квантокс.