— Хайде — каза Дейзи и го поведе обратно към селото по заобиколен маршрут, за в случай, че ги дебнат муселменски разузнавачи.
През останалата част от следобеда участниците във великата битка обикаляха самодоволно и се хвалеха с пълната липса на дръзки подвизи и храбри дела, както и с невероятния успех да не се бият до последна, та дори и до първа капка кръв.
Последваха няколко дни на тържества, през които се разказваха множество безкрайно преувеличени бойни истории как лукавият разказвач подлудил своя личен враг, без да поеме какъвто и да е личен риск, или да демонстрира поне капка храброст. Всички се състезаваха да измислят невъобразими твърдения как от напълно безопасна позиция зад дълбока пропаст или на върха на непристъпна скала са подлъгали потресаващо глупавите Муселмени да им разкрият имената на роднините си от женски пол, така че сексуалната чистота на съпруги, сестри или майки да бъде опозорена по най-изобретателни и гротескни начини. Докато ги слушаше с удоволствие, Клайст разбра, че за Клефтите върховната победа над врага не е да излизат един срещу друг в героична въоръжена борба, а без риск за себе си да накарат глупавия противник да падне мъртъв от спонтанен сърдечен удар, причинен изцяло от неговото лековерие спрямо честта на женските му роднини и изобретателността на лъжите на Клефтите. Но макар и развеселен, Клайст бе донякъде шокиран. Факт е, че макар военната философия на Клефтите да му допадаше именно защото противоречеше на всичко, което му втълпяваха Изкупителите за болка, кръв, саможертва и дълг, тя същевременно го отблъскваше точно по същата причина: противоречеше на всичко, научено от Изкупителите.
Около селото на Дейзи, наречено Сохо, имаше пътека, засенчена със специално засадени маслини, където всяка вечер Клефтите се разхождаха по двойки и разговаряха за какво ли не. Клайст се радваше на голямо търсене като събеседник поради огромното любопитство на Клефтите към всичко на този свят и по-специално към Изкупителите, чиито практики и вярвания им се струваха напълно неразбираеми, и следователно безкрайно интересни. Те предполагаха, че всяка история за бруталност, всеки ужасен разказ за Рая и Ада, всяка подробност от вярата, за която разказваше Клайст, е просто скандална и забавна лъжа. По никакъв начин не можеше да ги убеди, че има хора, които наистина вярват и действат като Изкупителите. „НЕПОРОЧНО ЗАЧАТИЕ? ХА-ХА-ХА! ХОДЕНЕ ПО ВОДАТА? ХЕ-ХЕ-ХЕ! ВЪЗКРЕСЕНИЕ ОТ ГРОБА? ХО-ХО-ХО! ЧЕТИРИТЕ ПОГИБЕЛИ? ХИ-ХИ-ХИ!“ Няколко дни след битката с Муселмените, Клайст на свой ред обсипа с въпроси на бащата на Дейзи — добродушен стар злодей, който изпитваше огромна симпатия към него, макар че на нея едва ли можеше да се разчита.
— Виж, Сувери, нямам нищо против бягството, но нас ни учеха, че това е най-бързият начин да си докараш смъртта.
— Аз съм жив, нали? Колко погребения виждаш да се подготвят?
— Тия номера не минават на много места. Откъдето може да мине конница, ще ви настигне. А и пехота, ако е добра.
— Но ние не се бием на много места. Бием се тук.
— Ами ако сте другаде?
— Не сме.
— Нападате пътници.
— И понякога ни убиват, но ние отнасяме откраднатото в тези планини — а ако трябва да спрем и да се бием, тогава просто захвърляме плячката и бягаме право насам.
— Ами ако ви устроят засада, преди да стигнете дотук?
— Сигурно ще се бием и ще се измъкнем, или ще умрем.
— Не можеш да спечелиш война, без да се биеш — това е факт.
— Вярно е, предполагам. Но ние не водим войни. Ние просто крадем и грабим. Не е моя работа, че Изкупителите искат да умират за Бог, или Матераците — за слава. На нас не ни трябват такива неща, но в света има място за всички. — Той се засмя и размаха ръка към варовиковия пейзаж наоколо с неговите безбройни скали, пропасти и каньони. — Пустинята ражда фанатици, всеки го знае. Но място като това поражда благородна страхливост. Ние знаем как да не пречим на другите.