— Вие непрекъснато крадете от хората.
— Че как иначе? Никой не е съвършен.
През следващите три месеца Кейл и Гил разшириха кампанията срещу народните бойци, като разделиха Покаятелите на групи по десет човека, всяка от които командваше двеста обикновени Изкупители.
В началото на победната кампания имаше още загуби, но свирепият характер на боевете донесе и полза: загиваха онези, които не бяха способни или не желаеха да се възползват от новите тактики. За негова изненада повечето Покаятели оцеляха и дори процъфтяваха. Навярно, предполагаше Кейл, защото вече бяха скъсали с живота в пълно подчинение — нали точно затова бяха станали Покаятели. Нещо в него отказваше да приеме, че има и нещо също тъй важно — тяхното обожание към Кейл. Гил виждаше това и приемаше тяхната вяра в него като поредното доказателство за странната му божественост. В Кейл нямаше нищо свято, разбира се; не трябваше да бъде почитан като светец или пророк. Доколкото Гил бе успял да разбере Боско, той дори не беше човек — в онзи смисъл, който обхваща и най-жалкия отстъпник Антагонист. В известен смисъл не беше наистина жив. Той бе въплъщение на божествената емоция. Може би се превръщаше в ангел — чист, както са чисти емоциите, когато получат абсолютна възможност за изразяване. Всичко друго у него постепенно изгаряше. Той трябваше да бъде човек, за да се роди и порасне. Но това вече не беше необходимо, и Гил виждаше как момчето Кейл изчезва пред него. Мяркаха се случайни проблясъци от онова, което може да се нарече човек: той се смееше на някоя смешна случка в лагера, или понякога изплезваше език като малко дете, съсредоточено над трудна задача — но все по-рядко и по-рядко. Нищо чудно, че Покаятелите се стремяха към него и копнееха да спечелят одобрението му, дори с цената на живота си. ИдрисПюк би предложил по-светско обяснение. Кейл сбираше Покаятели като съкровище от перли и диаманти. Тъй като войната е несправедливо и грубо създание, понякога се случваше тези, в които влагаше най-много надежди, да получат стрела в гърдите, а безполезните по случайност да оцелеят, за да го дразнят ден подир ден. Но макар да не разбираха мотивите му, те осъзнаваха, че всеки един от тях е важен за него — дори повече от важен. Седмица след седмица той бавно преобръщаше безмилостното поражение в реми, а след това, от време на време — в победа. Изгради по фронта двайсет и три нови временни укрепления, поддържани от пет основни крепости на не повече от осемдесет километра от всяко от тях. Бавно изтласка народните бойци в степите, така че никакви доставки да не стигат до тях от корабите на Антагонистите (не можеше да им попречи да акостират в безбройните заливи по крайбрежието). Конните отряди лесно заобикаляха фронта на Кейл, но нищо по-голямо от малка двуколка не можеше да мине, без да използва пътищата, вече контролирани от временните укрепления, и Народът все по-рядко успяваше да прекара конвой през тях. Дори и това положение устройваше Кейл. Той отдавна беше разбрал, че надеждата е истинският убиец за повечето хора. Надеждата те прави слаб; само ако не очакваш нищо от живота, можеш да се спасиш. Но дори и това нямаше да помогне на Народа.
— И тъй — каза Хук, — стигнахте до задънена улица. Няма победи за тях, няма и за нас, освен че държим тези укрепления.
— Нищо подобно — каза Кейл. — Възнамерявам в най-скоро време да мина в настъпление.
— Как? Вие нямате войски.
— Не, но скоро ще имам услугите на двама велики генерали.
— По-велики от вас? — иронично подметна Хук. — Как е възможно? Кои са тези гении?
— Генерал декември и генерал януари — каза Кейл.
Докато Кейл правеше всичко възможно, за да обезкърви съпротивата на Народа, Боско се мъчеше да попречи на църковните си врагове да сторят същото с него. Вместо насилие те използваха теология, а за да му стъпят на врата, прибягнаха към провеждане на събеседване, вместо блокада.
Разглеждаше се богословският въпрос за маслото и водата. Само всемогъщият Бог може да спаси едно тъй долно, порочно и извратено създание като човека. И все пак основен принцип на вярата беше, че Обесеният Изкупител е едновременно човек и Бог. Как е възможно? Доскоро този проблем се отминаваше с мълчание, но Изкупител Ресториус, епископ на Арден, разбуни духовете с теорията си за Светата Емулсия. Двете същности на Обесения Изкупител, твърдеше той, са като разтръскана смес от масло и вода. За известно време — през неговия живот на земята — сместа изглежда за наблюдателя като единна течност, но с течение на времето тя се разделя отново на ясно различими масло и вода. Те могат да бъдат смесени, но винаги си остават отделни.