„Вярата ни бащина е жива, напук на решетки, огън и меч!“
Космите по врата му настръхваха неприятно всеки път, щом чуеше отново този химн.
Дори и в места, отдалечени от набезите на Народа, по пътищата излизаха шествия със статуи на светци; свещени бесилки, които не бяха напускали църквите от десетки поколения насам, отново виждаха лъчите на обедното слънце. За възмущение и тревога на Гил, слепци и прокажени биваха избутани напред, за да докоснат полите на расото на Кейл, или дори козината на коня му, та той да се застъпи пред небесата за тях.
Когато се добраха до стръмния криволичещ път към Светилището, Гил вече не знаеше какво да мисли. Дори привидно безразличният Кейл изглеждаше тъй, сякаш в мозъка му се случваше нещо странно, надхвърлящо неговата ненавист към недостъпните стени на Светилището.
Някъде около средата на стръмния път по масивната скала, върху която бе построено Светилището, към колоната се присъедини Отговорникът по Смирението. Той изпълняваше с огромно усърдие задачата си да напомня на победоносния Изкупител, че всяко човешко постижение е суета. През целия път по горната половина на планината и през голямата порта към Двора на Покаянието Отговорникът по Смирението нашепваше в ухото на Кейл: „Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш. Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш…“ След двайсетото повторение Кейл извърна глава към него и прошепна: „Затваряй си плювалника.“
Отговорникът бе тъй смаян, че наистина мълча през целия път, докато не се озоваха на двора, където огромна фаланга от шестте ордена на Рицарите на свети Изкупител Барнабус чакаха завръщането на Кейл, и Отговорникът се почувства достатъчно сигурен, за да продължи, вече с гръмогласни крясъци, предназначени за вярващите:
— Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш. — После той изрева още по-гръмко: — СПРИ!
Кейл се подчини.
— Обърни се към мен.
Кейл отново се подчини.
Отговорникът по Смирението държеше в лявата си ръка бяла платнена торбичка. Той бръкна вътре, извади щипка от съдържанието — смесена пепел от двайсет и четирите мъченици, изгорени в Аахен, — вдигна ръка към челото на Кейл и изрисува простичкото Г-образно очертание на бесилка.
Кейл огледа големия площад, по изключение пламнал с Върховните и Празнични цветове на Изкупителите, подредени в стройните карета на Братствата, към които принадлежеше всеки един от тях. Тук бяха Добрите Помощници с одежди в червено и златно, Лазаритите в бяло с техните оръженосци, Рицарите на Курията, излъчващи чара и красотата на Единствената истинска вяра, Мъртвозадушените с впити до кръв в шиите им конопени въжета. Тук бяха Скарлатите с алени бомбета, Петнайсетниците със зелено-черни тиранти и невидими лица под островърхите качулки, чиито ръце непрестанно прехвърляха петнайсетте зърна на скръбта в броениците им. Срещу тях стояха на колене Батените с пояси на въздържанието около кръста, завързани със седемте възли на отричане на плътта, и с натъпкани в чорапите сухи курешки от гълъби. Там бяха Фромондите, пеещи гърлено „Алилуя“, там бяха и Съгрешителите, оплакващи мнозината погубени и малцината намерени. После Боско тръгна пред техните редици с пръскалка за светена вода, за да излее над тях водите на страданието и мирото на скръбта. Пред всеки десети Изкупител спираше и му поднасяше сол, символизираща горчивия вкус на греха, а те приемаха упрека със сълзи. След това обвиваше около вратовете им петократно сгънат епитрахил, символ на Господния товар и ярема на Изкупителите, а в това време зад него един дякон размахваше кадилница, обгръщайки вярващите във великолепното благоухание на разкаянието.