И тогава започна истинското песнопение с басовите ноти на Алиментиерите — тъй дълбоки, че звукът им сякаш започваше нейде в стомаха на слушателя и разтърсваше вътрешностите като звън на огромна подводна камбана. После меко се надигнаха по-леките тонове на кантабиле, които се сливаха, сблъскваха се и пак се сливаха, като че бяха две различни песни. След тях — високите ноти на детския хор, чисти като лед, от които по гръбнака на Кейл пробягваха ледени тръпки — те литнаха към небето с тъй страшна сила, че му се искаше да закрещи. После песента бавно тръгна към края си — първо високите гласове на момченцата, след тях средните тонове, и накрая басите постепенно заглъхнаха като буря, отминаваща над морето.
Всичко това беше невъобразимо красиво. И все пак той го мразеше.
Когато за пръв път дойде в Светилището, наивно се впечатли от изключителните гледки и звуци на голям църковен празник — обширна, но неясна смесица от шумове и багри за едно тъй малко момче. Докато растеше, празниците започнаха да се свеждат до чудовищната отегчителност на церемониите и силата на музиката. Онези, които имаха талант, репетираха в усамотение по няколко часа на ден — самият Кейл бе изслушан и отхвърлен със забележката, че врещи като котка, на която режат гърлото с ръждив трион. Грубовато, но вярно. Така че той чуваше хора и оркестъра само четири пъти в годината и изпитваше към тях любов и омраза в еднаква мяра. Как можеха мъртвите души на Изкупителите да сътворят нещо, което да го затрогва така?
После шествието се отправи към Голямата базилика и Литургията за Мъртвите — не за легионите паднали в името на вярата, а за душите на неспасените, починали, преди да чуят словото на Обесения Изкупител. В знак на скръб и траур всички статуи на мъчениците, сестрата на Обесения Изкупител и хилядите големи и малки свещени бесилки в Светилището бяха покрити с лилава коприна и щяха да останат така още четирийсет дни, докато накрая, точно в един и същ момент, иглите, които ги държаха обгърнати, бъдеха махнати и лилавият плат се свлечеше, за да разкрие красивите усмивки, осакатените крайници, раните и кървящите язви на свещеното страдание.
Ако красотата на Божия агнец в двора го бе потресла, Кейл разполагаше с два часа на пълна досада в базиликата, за да се опомни. Без могъщата повеля на великата музика, всичко останало — червените, черни и златни багри на високите шапки и странните одежди, димът на тамян и размаханите за сложни благословии ръце — ставаше скучно и нелепо, успокоявайки яростта му от оскърбително красивите звуци на трите големи хора в Светилището. Глупостта и грозотата на Молитвата за Самоомраза се лееше като особено унил балсам върху възмущението му:
И тъй, най-сетне Кейл се завърна в покоите си, изпълнен с мъчителна смес от гняв срещу красотата на пеенето и убийствената скука на Литургията за Мъртвите. След тежкото пътуване искаше само да се просне да спи, но Боско не бе приключил с него.
— Добре се справи. Но трябва да ми кажеш: имат ли Покаятелите силата да успеят?
— Уморен съм.
— Само накратко. По-късно ще говорим в подробности.
— Вероятно. — Той веднага съжали, че е дал на Боско повод за радост. — Може би.
— Времето ни притиска, Кейл. Трябва да победим, или да умрем.
— По-късно.
— Аз нямах намерение да превзема Мемфис. Империята не се вдига на бунт срещу нас само защото държа в плен стария Маршал и повечето му роднини. — Това вече не беше вярно, но Боско предпочиташе да не разстройва Кейл с новината за тяхното бягство. Освен това сведенията му за станалото впоследствие бяха откъслечни. Той не знаеше например, че старият Матераци вече е умрял от пневмония. — Не можем да задържим империята на Матераците и да се справим с Антагонистите.
— Не трябваше ли по-рано да мислиш за това?
— За нищо друго не мислех. Бягството ти не ми оставяше избор. Ако не беше си пъхнал носа в стаята на Пикарбо, всичко щеше да бъде различно.
— Ти ме прати там.
— Вярно. Но вече и сам започваш да разбираш, че почти всичко, което се случва за добро или за зло, тръгва от грешка.
Кейл се засмя.