— Много добре.
— Станал си снизходителен.
— Тревожи ли те това?
— Правиш го нарочно, нали?
— Само защото ми доставя удоволствие да обърквам предвижданията ти. Ако ми позволиш да изтъкна, изглежда, че все още не схващаш как стоят нещата.
— Мога да правя, каквото си искам, така ли е?
— Много добре знаеш отговора. Но си струва да обмислиш внимателно какво ти е разрешено и какво — не.
— Аз съм просто едно гневливо момче.
— За доброто и на двама ни се надявам да не е така. Ще ти бъдат донесени ключове за манастира. Можеш да правиш там, каквото желаеш. — Докато слагаше ръка върху дръжката на вратата, Боско се обърна назад. Отдавна имаше този навик — да оставя най-важното за последния момент, сякаш му е хрумнало ненадейно. — Какво знаеш за лаконийците?
— Наемни войници. Скъпи. — Кейл се замисли за момент, като че опитваше да си спомни. Само дългите години на невъзмутима дързост му позволиха да се удържи от усмивка при тази неочаквана възможност да се подиграе с бившия си господар. — Хрононхотонтологос — добави замислено той.
Боско го погледна, усещайки предизвикателството.
— Не съм чувал този термин — отвърна той, отказвайки да клъвне на въдицата.
— Означава авантюристи, разбойници.
— Ясно. Нещо друго?
— Не.
— Носеше се слух, че Антагонистите са открили сребърна мина в Аргентум. Вече не е слух. Не толкова сигурно, но изглежда твърде вероятно, че ще използват тази находка, за да наемат срещу нас голяма армия лаконийци.
— Мислех, че те никога не се наемат по повече от триста наведнъж.
— А аз мислех, че нищо не знаеш за тях. — Последва нагло мълчание. — Ще ти изпратя кратък обзор за Лаконийците. Тъй като животът ти може да зависи от това, едва ли се налага да ти препоръчвам да го прочетеш най-внимателно.
Беше му дошло до гуша от Кейл и той излезе, без да казва нищо повече.
След като Боско си тръгна, Кейл се замисли над чувствата си. Тревога и удоволствие в еднаква степен. Удоволствие от изненадата да види Хенри Мъглата, тревога от дълбочината на това удоволствие. Гневът му към Арбел Матераци бе заглушил ужасната самота, която му причиняваше нейното отсъствие. Но той прикриваше и мъката по изгубения приятел. До този момент Кейл смяташе, че може да живее както с Хенри Мъглата, така и без него, въпреки че бе свикнал да го вижда наоколо. Сега се тревожеше от разбирането колко много му е липсвал. Вълнението при мисълта за неговото завръщане беше непоносимо. Душата му бе изградена от мощни бентове, свързани с големи канали и здрави шлюзове. Но няма шлюз на света, който да не пропуска.
А какво бе станало с Клайст? Сигурно е мъртъв, помисли си той.
11.
Но Клайст беше толкова далеч от смъртта, колкото е възможно за човешко същество.
— Мислиш ли — попита голата Дейзи, яхнала Клайст и облегната назад на коленете му, — че сексуалният акт с мен е по-хубав от рая?
Клайст внимателно се вгледа в гърдите й. Запита се защо са тъй прекрасни. Дори краткотрайният му престой в Мемфис и предишната липса на опит в областта на удоволствията не му бяха попречили да разбере, че човек може да се отегчи от всичко, ако свикне да го получава достатъчно често: лимонов крем, шах, тормоз на слугите, безделие, твърде много слънце или вино. Но голи жени? Това бе нещо, с което той никога нямаше да свикне. Чувството му на удивление пред женските тела със сигурност се променяше: вече ги познаваше по-добре, но това бе като да ядеш и да се наситиш — само няколко часа по-късно пак си толкова гладен, както и когато за първи път си изпитал глад. Но не свикваш с това, нали?
Той се отпусна назад и притвори очи, за да не забележи Дейзи колко внимателно я наблюдава. Не че тя имаше нещо против, но понякога той самият се срамуваше от силата на влечението си. Тъй като беше облегната назад и коленичила върху него, бедрата й бяха леко обтегнати, с изпънати стави и изпъкнали силни мускули. Не бяха дълги и стройни като краката на девойките Матераци, които бе успявал да зърне понякога, докато предизвикателно крачеха покрай него с роклите си, разцепени до горната част на бедрото и разкриващи гладко изящество, което никога не ще ти бъде позволено да притежаваш. Блудниците в Кити Таун нямаха тая свежа изтънченост и бяха по-разнообразни по размери и форми — от тлъстичките мукадки до дребничките, но весели гасконки с огромни кафяви очи — но никоя от тях не притежаваше мощните мускулести бедра на Дейзи, странно непропорционални спрямо останалата част от тялото й, почти като бедра на необичайно силен млад мъж. Освен това — косъмчетата и гънката между краката, източник на толкова много почуда и удивление. Невъобразими само допреди няколко месеца, ако не се броят неговите предположения, че обитателките на митичното Дяволско игрище биха имали нещо познато, например чифт топки и член, само че по-остър и по-свиреп, както подобава на толкова адски създания. Реалността на нещо тъй потайно и тъй меко все още го караше да се задъхва от срам и радост. Каква представа? Какво нещо? И после коремът й, с едва забележим пояс от тлъстини. После — заоблените гърди с твърди кафяво-розови връхчета, силната шия, широките устни, боядисани с онова червено восъчно нещо, което тя обичаше да си слага. После — щастливите, усмихнати очи и дългата коса.