— Забелязваш ли нещо по-различно в мен? — попита тя. — Ако си свършил да зяпаш.
Той отвори очи.
— Не ти ли харесва да те гледам?
— Много ми харесва. Но не трябва да се криеш.
— Не се крия — каза той, раздразнен и засрамен.
— Не се сърди. Можеш да ме гледаш — когато си поискаш. Но не отговори на въпроса ми. Е?
Явно имаше нещо, което той би трябвало да види, но не виждаше.
— Не знам — каза той, след като я огледа от глава до пети. — Кажи ми.
— Не се ли сещаш?
Клайст забеляза, че тонът и изражението й са се променили. Тя не му се сърдеше, че не е забелязал нова плитка или по-пищно украсен нокът на средния пръст. Беше гола, в края на краищата. Какво толкова можеше да е различно?
— Бременна съм.
Той я изгледа тъй, сякаш не разбираше. И наистина не разбираше.
— Не знам какво означава това.
Тя го изгледа със същото недоумение; щеше да бъде по-трудно, или поне по-странно, отколкото бе очаквала.
— Ще си имам бебе.
Макар че по лицето му се изписа крайно изумление, Дейзи нямаше чувството, че му е станало по-ясно.
— Но как? — попита смаяно той.
— В какъв смисъл?
— Как може да имаш бебе?
— Не знаеш ли как се правят бебетата?
— Не.
— Не са ли ти казвали в онова ваше Светилище?
— До тази година изобщо не бях виждал жена. Не. Нищо не знам. За какво говориш?
— Не ти ли е хрумвало да попиташ?
— За бебетата? Че защо да питам?
— Според теб как идват на бял свят?
— Не знам. Защо ми е да мисля за бебета?
— Не мога да повярвам.
— Защо да те лъжа?
Тя го изгледа объркана и притеснена.
— Не, не казвам, че лъжеш. Просто не мога да повярвам, че нямаш никаква представа за…
— Е, нямам.
Двамата се спогледаха — Клайст пребледнял от ужас, Дейзи пребледняла от объркване. Настана кратко мълчание.
— Добре, обясни ми защо ще имаш бебе — каза той.
— Заради теб.
— Заради мен ли? Та аз не знам нищо за бебетата.
— Ти ми направи бебето.
— Как?
Тя бавно осъзна колко бездънно е неговото невежество.
— Когато твоят пенис е вътре в мен и имаш тръпки. Така се правят бебета.
— Боже мой! Защо не ми каза?
— Не знаех, че не знаеш.
— Нищо не знам.
В това твърдение имаше голяма доза истина. Преди да попадне в Мемфис, той не познаваше почти нищо освен религията, която му вдъхваше само омраза и страх, и убийството, в което доста го биваше, но то също го плашеше, понеже се боеше да не бъде убит. В Мемфис върху него се изляха знания за какво ли не, и огромната суха гъба на невежеството му попи поразително количество от тях. Уви, тепърва трябваше да сложи всичко това в ред и да направи изводите, които би трябвало да направи далеч по-рано дори един много глупав петнайсет-шестнайсетгодишен младеж. В някои отношения той самият беше едва ли не малко бебе.
— Какво ще правим? — попита той безнадеждно.
— Каквото имаше за правене, ти вече го направи — отговори тя сприхаво и несправедливо.
— Ти знаеше всичко. Вината е твоя.
— Моя ли?
— Да. Баща ти ще ме убие.
— Не, няма.
— Слава Богу. Сигурна ли си?
— Освен — каза тя — ако не се ожениш за мен.
— Да се оженя за теб?
— Сега ще речеш, че никога не си чувал за брак.
— Това е нелепо.
— Не по-нелепо от това да не знаеш как се правят бебета.