Тук вече Клайст не издържа.
— Хората се женят открито. И говорят за това. Никой никога не говори откъде идват бебетата.
— Е — каза унило тя, — сега вече знаеш.
Бащата на Дейзи не бе нито толкова доволен, колкото очакваше тя, нито тъй свирепо настроен, както се боеше Клайст. Той имаше добро отношение към младежа, защото беше спасил както живота на дъщеря му (най-вероятно истина) така и честта й (което определено нямаше нищо общо с истината). Но това бе станало другаде и разполагаха само с думата на Дейзи, че нейното описание на събитията около спасението й е достоверно. Но дори ако приемеха за чиста монета нейния разказ за храбростта и бойните умения на Клайст, проблемът беше, че Клефтите не ценяха особено тези качества. В резултат те охотно приемаха чужденеца, който бе сторил голямо добро на една от техните сънароднички, но извън това не го оценяваха кой знае колко високо. Дейзи беше дъщеря на човек със значително благосъстояние и авторитет, основан на големия му талант в кражбите, предизвикващ силно възхищение дори сред това племе, чието название бе станало синоним на крадец. След като стана известно за бременността на Дейзи, Клайст по неин съвет предложи да се включи в разбойническите набези, но това само задълбочи проблема. Предложението бе направено толкова небрежно и с тъй очевидно убеждение, че масовите грабежи на Клефтите са фасулска работа, че предизвика всеобща обида, особено сред онези, които дотогава съчувстваха на положението му. Това до такава степен разклати позициите му на кандидат-жених, че Дейзи го обвини в съзнателен саботаж. Вече беше обидил всички, и най-вече момичето, което едва сега осъзнаваше колко силно обича. След като преодоля смайването от начина, по който бе станал баща, той повторно се смая колко прекрасна му се стори самата идея. Доколкото можеше да види около себе си, бебетата бяха красиви, мили и предимно щастливи. Като се има предвид, че родителите им бързаха да ги приберат, когато ставаха най-досадни и шумни, и че той просто ги наблюдаваше в най-добрия им вид през плътната завеса на тоталното си невежество, неговият оптимизъм бе може би разбираем, но напълно безпочвен. Но имаше и дълбоко заровени чувства, които сега се надигаха от дъното на жилавата му млада душа. Невъобразимата доскоро идея за бащинство сега изглеждаше като чудесно приключение. И все пак нетактично поднесеното предложение да придружи Клефтите в някой от техните набези сякаш заставаше на пътя на собственото му щастие. Налагаше се да предприеме нещо драстично. Най-напред той предложи на бащата на Дейзи цялото си имущество — тоест всичко, което задигна от Мемфис и после си възвърна от бандата на лорд Дънбар. Това зарадва бащата и усмири гнева на Дейзи. После Клайст предложи да демонстрира колко полезни могат да бъдат уменията му на стрелец, и то по такъв начин, че да не прояви неуважение към грабителския талант на Клефтите. Слушайки как се хвалят със своите едва ли не неизменно успешни набези, той все пак установи, че нежеланието им да спират и да се бият ги кара да прибягват към опасно елементарна тактика, след като лишат съседите си от коне, говеда, сушени плодове и месо, бъчви вино, столове, пари, овце, кози, прасета, накити и всякакво друго движимо имущество. Принципът, който спазваха винаги, бе просто да си плюят на петите и час по-скоро да се укрият сред планините. Категоричният отказ на всеки Клефт да поеме по-голям риск от другите и тяхната обща липса на боен ентусиазъм означаваше, че те не вземаха никакви мерки за борба с преследвачите или за създаването на подвижни отбранителни позиции, от които да забавят и най-свирепите преследвачи.
През месеците, откакто пристигна тук като почетен гост, Клайст изработи голям брой лъкове със значително по-добро качество от онзи, който бе използвал, за да избие бандата на Дънбар. И честно казано, чувстваше се малко засегнат от отношението на Клефтите към неговите способности. Сега смяташе, че може да ги впечатли, без да им натрива носовете, и да си създаде репутация, без да поема повече рискове от онези, които познаваше и лесно можеше да пресметне. Кражбите му се струваха опасни — криеха твърде много неизвестни.
Както вече бе видял, техните стрелкови умения бяха толкова примитивни, колкото и техните лъкове — можеха да бъдат сравнително ефективни при масирана стрелба, но в крайна сметка това се отнася до всички. Според експертното становище на Клайст, всяка по-точна оценка би граничила с обидата. Затова той уреди демонстрация на мястото на една голяма беда за Клефтите в ниските предпланини на тяхната територия, където след един набег петдесет грабители бяха настигнати и изклани само на крачка от спасението. Петдесет жертви бяха ужасна загуба за племето, наброяващо според Клайст по-малко от хиляда и петстотин души — две трети от тях жени, деца и старци. Вече три години оттогава, а те все още не се бяха опомнили. Това бе една от причините да се държат толкова либерално с жените си. Клефтите просто нямаха достатъчно мъже, за да продължават да живеят като околните племена. Вече по-деликатно и под ръководството на Дейзи, Клайст предложи да им покаже как би могъл да помогне за предотвратяването на нова трагедия. Не беше лесно да организира демонстрацията, защото, макар че бяха готови да гледат, те проявяваха подчертана липса на желание да се включат в действието. Клайст им бе показал тъпите стрели, които възнамеряваше да използва за демонстрацията, но Клефтите с право смятаха, че и те са твърде опасни. Всъщност трябваше доста време и солидна доза подигравки от страна на жените, които Дейзи привлече на своя страна, за да му разрешат да използва необходимите коне. В крайна сметка всичко бе одобрено и теренът — подготвен. Разбираемо е, че мнозина от насъбраните зрители бяха опечалени и дори смазани от скръб при спомена за голямото нещастие. Клайст бе изработил двайсет грубовати човешки фигури, а Дейзи и нейните приятелки ги завързаха на тъй неохотно отпуснатите коне. Клайст застана зад една висока до гърдите стена, която бе построил и маскирал с клони точно на мястото на клането. На петстотин метра от него отегчените коне унило пасяха жилавата трева. После двайсетина момичета събраха апатичните животни в неравна редица срещу далечния Клайст, вдигнаха кожени камшици и по сигнал на Дейзи ги стовариха с все сила върху хълбоците на конете. Това промени коренно отношението на животните. Те зацвилиха и се вдигнаха на задни крака, а крясъците на момичетата ги накараха да се впуснат напред в бесен галоп. Сламените мъже на гърбовете им подскачаха и се мятаха. За да подсили ефекта, Клайст се бе съблякъл до кръста, демонстрирайки странния си, но впечатляващ торс с мускули като възли на дебели въжета и размери като на мъж с двайсет години по-възрастен от него. Пусна първата стрела. Всички гледаха как тя литна нагоре далеч по-бързо и в далеч по-широка дъга, отколкото бяха виждали някога. Стрелата улучи сламения човек, в когото се целеше, право в гърдите и излезе от другата страна. Това беше впечатляващо, но все още недостатъчно, за да смае зрителите. Той изчака, докато конете се приближат — поемаше риск, за да направи истинско представление. След това, за деветдесетте секунди, които трябваха на ужасените коне, за да стигнат до него, пусна поразително бърза поредица от стрели, тъй че когато животните изтропаха покрай него, бяха улучени всички мишени, освен две.