— Какво ще речеш за една целувка?
— Не се радвам чак толкова.
Двамата се усмихнаха.
— Да ти се намира нещо за ядене? — попита Хенри Мъглата.
— Поръчано е.
Сякаш бе подслушвал отвън, Модъл почука на вратата и влезе с поднос храна за двама.
— Още веднъж от същото — каза Кейл.
— Има ограничения, господине, на мен няма да ми повярват за толкова много.
Кейл написа бележка, в която заплашваше кухнята с гнева на Боско, и Хенри Мъглата седна да яде. Най-напред той поиска да чуе историята на Кейл. Това отне повече от два часа и Хенри бе подхванал втория поднос, преди Кейл да свърши.
— Значи Боско наистина е луд за връзване — каза Хенри Мъглата.
— За голям твой и мой късмет.
— И какво ще правиш сега?
— Ще стоя тук — каза Кейл. — Да видя какво ще стане.
— В смисъл?
— Аз съм най-наблюдаваният човек на света — къде мога да отида? Мемфис вече го няма. Няма ги и Матераците. Остават Антагонистите, които биха ме претрепали без колебание. Дори да успея да избягам — а не мога, кой друг би бил достатъчно глупав да не ме върне обратно? Без Боско с мен е свършено. А сега същото се отнася и до скъпия ми приятел, великомъченик Хенри Мъглата. Боско ни държи в джоба си сто пъти повече отпреди.
Хенри Мъглата поседя мълчаливо.
— Прав си — каза накрая той.
— Кажи ми нещо, което не знам.
Известно време двамата пиха бира и пушиха в мрачно мълчание.
— А сега ти — каза Кейл.
Хенри Мъглата започна от решението си да проследи Кейл след отпътуването му от Мемфис.
— Клайст не беше много доволен.
— Представям си. Чудя се как изобщо е тръгнал.
— Недей да се чудиш. След една седмица той избяга.
— Точно това щях да направя и аз, ако Боско бе хванал вас вместо мен.
— Не, нямаше.
— Да, щях.
— Както и да е — двамата с ИдрисПюк ти загубихме дирите близо до Тигровата планина — там местата са твърде скалисти за проследяване. Пък и мен не ме бива за следотърсач. ИдрисПюк се опита да ме убеди да хванем заедно ферибота от Уитстабъл. Липсва ми. Добрах се до Войнич и, общо взето, това е всичко.
— Дълго време си бил във Войнич.
— Хубаво място. Иска ми се пак да съм там.
И с това обясненията приключиха. Макар че разговаряха два часа, Кейл избягваше многословието — отчасти защото не си падаше по военните истории, и отчасти защото бе видял изражението на Хенри Мъглата, когато му разказа за убеждението на Боско, че той ще донесе гибелта на човечеството. Не беше сигурен какво означава това изражение — не беше нито вяра, нито страх, нито нещо, което можеше да си изясни… а и не желаеше да си го изяснява. Затова спря да говори за Божия гняв и всичко, свързано с него, но не успя да скрие от себе си какво го безпокоеше в реакцията на Хенри Мъглата. Дразнеше го не че Хенри допускаше известна възможност това да е вярно, а точно обратното — че смяташе идеята за смехотворна. Нещо дълбоко в него изпитваше влечение към идеята за собственото му величие и не търпеше някой да й се подиграва.
От своя страна Хенри Мъглата не само премълча част от истината, а направо излъга, макар че нямаше такова намерение, когато започна да разказва историята си. За шест месеца и двамата се бяха променили. И ги мъчеше един и същ въпрос: доколко.
На следващия ден, когато доведоха Хенри Мъглата, в стаята се възцари добродушна и малко неловка атмосфера. Но Кейл искаше да покаже, че макар да бе сключил съюз с религията и човека, когото и двамата мразеха, беше го сторил по начин, съвсем различен от миналото. Той поведе Хенри Мъглата към манастира, макар и без да му казва къде отиват. И тук Хенри срещна първата си изненада — Кейл извади ключ! Нещо повече — даде му да види, че има още няколко. Това бе също тъй потресаващо, както ако Кейл паднеше на колене и започнеше да отслужва литургия, или измъкнеше отнякъде епископска митра и я сложеше на главата си. Но докато Кейл си мислеше, че така демонстрира своята власт в Светилището, за Хенри Мъглата това бе обезпокоителен знак. Може би Кейл бе взел подкуп, както някога Пъркин Уорбек приел един мех сладко шери и дузина овце, за да предаде Обесения Изкупител. Изглеждаше невъзможно, и все пак последната година го бе научила, че всичко е възможно.
Кейл отвори вратата и прекрачиха отвъд първия ред стени около манастира. След десетина метра стигнаха до втора врата с цели три ключалки, които изискваха три отделни ключа. Вътре в самия манастир грубият гранитен под отстъпи място на варовикови плочки, покрити с меки килими; на всеки няколко метра се разливаше меката, топла светлина на свещи от пчелен восък, а не от лой или свинска мас. Приближиха се до друга врата, Кейл я отвори без ключове (отключена врата?) и с широк жест покани Хенри Мъглата да влезе.