Раздаде се всеобщо ахване и хор от възклицания на дълго потискано вълнение, сякаш пристигането му бе връх на всички мечти. До стените във всеки ъгъл седяха добродушно усмихнати монахини, а по средата на стаята, нетърпеливи и развълнувани като деца в очакване на празнична торта, стояха дванайсет момичета на възраст от около тринайсет до осемнайсет години — розови момичета, кафяви момичета, черни момичета, някои със съвършена маслинена кожа, други бледи като призраци. Те почти изстенаха от удоволствие при влизането на двамата млади мъже, раздаде се дори приглушен писък, последван от неодобрителното цъкане на една от монахините.
— Добро утро, дами — каза с усмивка Кейл.
— Добро утро, господин Кейл — отвърнаха те в един глас.
— Позволете ми да ви запозная с моя най-стар и най-скъп приятел. Това е великият Хенри Мъглата, за когото ви разказвах — легенда на Мемфис и герой от битката при Силбъри Хил.
Хенри Мъглата се усмихваше като механична кукла. Момичетата избухнаха в аплодисменти, които бавно стихнаха, когато Кейл вдигна ръце.
— Добре — каза той. — Сега слушайте всички. Коя би искала да положи специални грижи за Хенри Мъглата?
Дванайсет ръце литнаха нагоре.
— АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ! АЗ!
Хенри Мъглата едновременно пребледня и се изчерви от удоволствие.
— Търпение! Търпение! Момичета! Дръжте се прилично! — каза Майката Заместничка. — Какво ще си помисли Хенри Мъглата за нас?
— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос — прошепна Кейл в ухото на Хенри Мъглата. Хенри го погледна и Кейл разбра, че няма нужда от повече закачки.
— Майко Заместничке, ще може ли да изберете две и да ни повикате, когато стаята е готова?
Майката Заместничка любезно се поклони и Кейл поведе Хенри за ръката към друга врата, отвори я пак без ключ, и попаднаха в нещо като всекидневна. Той посочи на Хенри Мъглата един голям диван, който приличаше по-скоро на легло, отколкото на място за сядане.
— Искаш ли питие?
— Не.
— Има бира и вино.
— Бира.
Кейл свали платненото покривало от една кана, наля и му подаде чашата.
— Какво очакваш да правя с тях? — попита Хенри след една дълга глътка.
— Каквото си искаш.
— Те са робини — робството е зло.
— Не че има кой знае какво значение, но всички те са свободни според закона. Толкова свободни, колкото бяхме ти и аз.
— Не ми каза какво очакваш да направя.
— Защо да очаквам нещо от теб? Ако имаш нечиста съвест, то е защото си позволяваш лоши мисли.
— Не ми е до шеги.
— Добре.
Това беше извинение.
— Виж. Ти си по-зле от изпаднал китаец. Тези момичета са учени само на едно — да се грижат за мъже.
— Защо?
— Дълга история.
— Не. Искам да знам. Рива ми каза, каквото й беше известно. Но искам да знам защо.
— Те могат да ти доставят удоволствие, да се погрижат за теб, както не си и сънувал, да те зарадват повече от най-разглезената госпожица Матераци, която можеш да си представиш.
— Защо?
— Добре, както искаш. След обяда ще ти разкажа. Сега просто си полегни и дай да похапнем.
След броени минути няколко монахини с подноси почукаха, влязоха и започнаха да подреждат храната на огромния диван до Хенри. Имаше говеждо месо с немски яйчен крем, фрикасе от раци с бучки захар, пържено пиле, голяма чиния, препълнена с най-крехките свински пръжки, от които капеше сочна мазнина, и дълги пържени картофи с доматен кетчуп и жълт сос от горчица. Имаше хайвер от Нигерия и шампанско от Украйна. А за десерт — локум от рози със сметана.
Докато се хранеха, Кейл разказа на Хенри Мъглата за манифеста на Пикарбо.
След като приключи с въпросите, Хенри Мъглата помълча, после тръсна глава, сякаш се опитваше да събори нещо от нея.
— А аз си мислех, че Боско е съвсем превъртял. Как може човек да е толкова луд и да оживее?
Двамата се изкискаха, доволни отново да споделят миналото си.
— И момичетата не знаят нищо за това? — попита Хенри.