— Те си мислят, че са изпратени тук, за да ги изберат като съпруги, и че ние наистина имаме бели коне и сребърни брони. Сериозно. Доста са умни, но нищо не знаят. Учат ги само, че мъжете са като ангели — смели, храбри, мили, благородни и силни. Само сегиз-тогиз някои мъже могат много да се ядосат, защото дяволът ги кара, но дори и да ги ударят, те трябва да бъдат мили, да се извинят и да се държат добре, и тогава дяволът ще си отиде и всичко пак ще бъде наред.
— Не се ли опита да им кажеш истината?
— Не знам как. Мислех, че ти може да имаш някакви идеи, но първо ги изслушай и ги остави да те развеселят. Нямаш представа какви глупости ръсят понякога. Но те вярват в това — вярват на всяка дума.
— Нищо няма да правя с тях.
— Те не възразяват.
— Откъде знаеш?
— Прави, каквото си искаш. Щом те са съгласни, защо не? След няколко седмици може да си мъртъв — и те също, ако Боско реши какво да прави с тях. Живей, яж и бъди щастлив, защото утре ще умрем — нали така казваше ИдрисПюк?
— Това, че го казва ИдрисПюк, не означава, че е вярно.
— Както решиш.
И тъй, Хенри Мъглата бе отведен към мокро-сухата стая.
13.
Макар че нямаше прозорци, мокро-сухата стая в манастира на светилището бе осветена със свещи от чист пчелен восък, за да не изглежда и да не мирише като вътрешността на фурна. Стените бяха облицовани с червен кедър от Ливан, а подът с менге, идващо незнайно откъде, но високо ценено заради устойчивостта му на вода и сапун. В средата на стаята имаше два дървени квадрата, които приличаха на добре смазани касапски тезгяхи. Изпълнен с любопитство, очакване и тревога, Хенри Мъглата бе въведен там от двете избрани момичета. Едната се представи като Анунциата, другата като Юдит.
— Как са ви фамилните имена?
— Ние имаме само по едно име — каза Юдит.
— Случайно да се чувстваш ядосан? — попита с надежда Анунциата.
— Не.
— Ама никак ли?
— Не разбирам.
— Би било полезно за нас — каза Юдит, — ако ни се развикаш.
— И блъскаш вратите на шкафовете.
— Защо?
— Бихме искали да потренираме с теб успокояване на мъже.
— Защо?
— Мъжете викат много, нали?
Изумен от това, което искаха, Хенри Мъглата трябваше да признае, че според личния му опит наистина е така.
— Помолихме господин Кейл да ни се развика, но той каза, че не било добра идея.
— Сигурно е прав.
— А ти ще го направиш ли? О, молим те!
Те умоляваха толкова сладко, че въпреки цялото си притеснение Хенри Мъглата сметна за грубо да им откаже. Пет минути по-късно той седеше в ъгъла на стаята и плачеше тъй, сякаш сърцето му се късаше, а пребледнелите и озадачени момичета го гледаха отгоре, потресени от дивата ярост на този сладък млад мъж, който сега ридаеше неудържимо пред тях.
След десет минути страданието започна да отминава и момичетата помогнаха на Хенри Мъглата да се изправи на крака.
— Съжалявам — повтаряше непрекъснато той. — Съжалявам.
— Хайде, хайде — отговори Юдит.
— Да — добави Анунциата, — хайде, хайде.
Те го поведоха към един от големите дървени блокове, след като му бяха свалили ризата, панталоните и чорапите. Когато посегнаха към набедрената превръзка, той се опита да възрази, но те заявиха „Трябва да те измием“ с такъв тон, сякаш това бе непоклатим Божи закон. Той се чувстваше твърде уморен, за да им устои. Момичетата въздъхнаха при вида на старите белези и новите рани и синини от побоищата в Карцер номер две, и го попитаха тъй деликатно как ги е получил, че той едва не се разплака отново.
— Подхлъзнах се на сапун — каза той, после се разсмя и това му помогна да се овладее.
Като разбраха, че не желае да каже, момичетата го оставиха и отидоха да донесат гореща вода и сапун, на какъвто нямаше начин да се е подхлъзнал, защото бе очевидно, че не е виждал сапун от доста време насам. Юдит внимателно го обля с кофа топла вода от глава до пети, а Анунциата започна да го търка с голяма пенеста изтривалка, като натискаше съвсем леко, за да щади многобройните му рани и синини. През следващия час те разтриваха, масажираха и отпускаха измъченото му тяло тъй нежно и тъй умело, че той заспа и накрая не се събуди дори когато го изсушиха внимателно като бебе, във всяка гънка, напудриха го с фин талк от варовиковите кариери в Мерива и го намазаха с ароматно масло от кайсии. Завиха го с кърпи и го оставиха да спи. Той се събуди чак късно вечерта, когато момичетата се върнаха, отведоха го до трапезарията, нахраниха го отново и го разпитаха за живота навън. Той реши, че няма смисъл да им разказва неприятни неща, а и не му се искаше. Затова им разказа за живота си в Мемфис, а те ахкаха от почуда и възхищение при всяка дума за тамошните шеметно високи кули, трескавите пазари, златната младеж, великите мъже и прекрасните, но студени жени („Как?“ — възкликнаха с ужас те. „Защо?“). Докато седеше пред богатата трапеза и се чувстваше великолепно спокоен с тези две красиви момичета, слушащи жадно всяка негова дума, той осъзнаваше много добре, че това може вече никога да не се повтори. Но удоволствията не бяха приключили. Когато любопитството им бе удовлетворено, макар и само временно, двете момичета имаха още една изненада за него. Но за това не е необходимо да се разказва.