15.
Има една детска песничка за Лаконийците, която уличните гамени на Мемфис обичат да пеят.
Има и един забранен последен куплет, който не бива да се пее в присъствието на възрастни или доносници.
Макар че по-голямата част от този куплет се пее шепнешком, последните три букви трябва да се извикат колкото е възможно по-силно.
Кейл легна и се зачете в краткото сведение, което му прати Боско. То беше пълно с високомерно презрение, каквото проявяват отличниците, когато чуят, че някой е по-добър от тях. Не след дълго странните подробности на четивото го увлякоха и очароваха.
Почитателите на лаконийския дух и начин на живот (наричани лаконияфилоидиоди на древния атически език) биха сметнали горепосочената песничка за вулгарна клевета на безпризорни хлапета. Но с изключение на двата реда за ковчезите — които навярно са чисто детинска измислица — обвиненията в песента срещат силна подкрепа от онези, които не си падат чак толкова, колкото лаконияфилоидиодите, по това най-странно от всички общества. Лаконийците, чиято страна приличаше по-скоро на казарма, отколкото на нация, се смятаха за „най-свободният народ на земята“, защото не се подчиняваха никому и не произвеждаха абсолютно нищо. В тяхната държава се ценеше само едно умение — войната. Здравите момчета, родени в Лакония, принадлежаха на държавата и на петгодишна възраст биваха отнемани от семействата им — ако в тази страна наистина съществуваше нещо, наречено семейство — и обучавани да вършат само едно нещо: „убий или умри“, докато навършат шейсет години, което, трябва да кажем, се случваше крайно рядко. Ако не се раждаха здрави, биваха хвърляни, точно както твърди уличната песен, в една пропаст, наречена Залежите. Ако Лаконийците пишеха стихове, което те не правят, малко от тях биха били посветени на радостите и болките на старостта. Те плащаха за безогледния си стремеж към насилие по два начина. По всяко време почти една трета от техния брой, който никога не надхвърляше тринайсет хиляди, се занимаваше с наемническа дейност, за която получаваха баснословни възнаграждения. В икономическо отношение лаконийската държава съществуваше главно благодарение на Хелотите. Думата „роб“ е твърде мека, за да опише подчинението и игото на тези нещастни народи — именно народи. За разлика от робите в империята на Матераците и другаде, Хелотите не бяха смес от народности, пленени тук или там и продавани от собственик на собственик. Те бяха завоювани, напълно подчинени народи, обработващи онова, което някога е било тяхна собствена земя, и произвеждащи стоки за продан, притежавани изцяло от лаконийската държава. Лаконийците отглеждаха децата си в казарми, за да не се боят от нищо, освен от едно — собствените им Хелоти. Обкръжени от тези крепостни държави, чието население имаше огромно числено превъзходство над тях, Лаконийците постепенно обединиха стремежа към тяхното вечно поробване с маниакалната си страст към войната. Хелотите помагаха на Лаконийците да осъществят единствената си цел в живота, но бяха и най-голямата заплаха за този живот. Потискането на Хелотите, което някога беше средството да могат да водят безкрайни войни, сега се превръщаше в причина задължително да воюват. Злото куче с остри зъби се беше вманиачило да хапе собствената си опашка.