— Дойдох само за да поговоря с теб. Няма защо да се страхуваш. Не и от мен.
— А от някой друг?
— Ти си в Дома със специално предназначение на Светилището — естествено, че има от кого да се страхуваш.
— Кой си ти?
— Името ми е Томас Кейл.
— Никога не съм го чувала.
— Виждам, че си го чувала.
— Освен ако не си Томас Кейл, изпратен от Бога, за да убие всичките му врагове.
Кейл премълча.
— Бог — каза укоризнено тя — е майка на децата си.
— Никога не съм имал майка — отговори Кейл. — Това хубаво ли е?
— Homo hominis lupus. Това ли си ти, Томас, вълк за човека?
— Би било справедливо да се каже — отвърна замислено той, — че съм сторил немалко вълчи дела. Но само това, че дори тук си чула слуховете за мен, не означава, че са верни. Ако чуеш какво разправят за теб…
— Какво искаш? — попита тя.
Това бе добър въпрос, но и той самият не знаеше. Разбира се, беше любопитен да разбере как една жена е успяла да си навлече гнева на Изкупителите по толкова много различни начини. Но истината бе, че поиска от Боско това посещение повече за да го подразни, отколкото за да задоволи собственото си любопитство. Очакваше от него да му откаже.
Той бръкна в джобовете си — вече можеше да има колкото си иска джобове — и започна да вади храна: пастичка, половин малка погача, разделена на две за по-удобно, голям резен сирене, една ябълка, парче баница и шише мляко. Очите, които сякаш изпълваха цялото й костеливо лице, станаха още по-широки.
— Надявам се да не е твърде изискано.
— Изискано?
— За стомаха ти.
— Аз не съм някаква отрепка, която никога не е яла баница, или цял живот се е хранила с ряпа и алабаш. Аз съм дъщеря на Рийв. Мога да чета. Знам латински.
— Това ли било? Грехът на гордостта?
— Че мога да чета?
— Не че гледаш бедните отвисоко — не е тяхна вината, че никога не са хапвали баница или сладкиш. До неотдавна и аз не бях хапвал. Ето защо се чувствам засегнат.
Но сега той се усмихваше и Девата прие упрека.
— Може ли? — попита тя гледайки храната с неописуемо въжделение.
— Моля.
Тя започна да яде, но намерението й да не прекалява бързо отстъпи пред вълшебството на пастичката.
— И навън храната е доста гнусна — в тая дупка трябва да е неописуема.
— Бволяма уадост — потвърди тя и продължи да яде.
Кейл гледаше със сериозна тревога как сиренето — поне половин кило — тръгва подир пастичката. С известно усилие изтръгна от пръстите й, каквото беше останало от сиренето, и го сложи на масата.
— Ще ти призлее. Дай му малко време да тръгне надолу.
Той я хвана за раменете и я изблъска на леглото, за да й даде малко време да си възстанови самообладанието на дъщеря на Рийв — каквото и да представляваше този Рийв. Сякаш самата душа на храната, млякото, сиренето, очакването за мед в сладкиша й вдъхваше нов живот. Кейл изчака почти цяла минута, и тя като че ли възкръсна от гроба — стана някак по-висока, очите й вече не изхвръкваха от орбитите и започнаха да се пълнят със сълзи.
— Ти не си ангел на смъртта, ти си ангел на живота.
Той не знаеше какво да каже, затова премълча.
— Как мога да ти помогна? — попита тя като съвсем истинска дъщеря на Рийв в приемната на баща си, доведена да впечатли посетителите с благочестие и начетеност.
— Знам всичко за плакатите, които си писала и залепвала върху вратите на църквите. Карала си и други хора да правят същото. Искам да знам защо.
Тя може и да изглеждаше като труп, но не беше глупава.
— Ще го използват ли срещу мен в съда?
— Колкото съдебни заседания ти се полагат, вече са минали. — Кейл веднага съжали за грубите думи, но беше ги казал преди да помисли. — Съжалявам.
— Няма защо — каза тя едва чуто. — Знаеш ли кога ще ме убият?
Това го притесни. Почувства се лукав и виновен.
— Не. Не знам. Едва ли ще бъде скоро. Доколкото знам, първо ще те откарат в Шартр.
— Значи ще видя небето отново?
Това го притесни още повече.
— Да. Със сигурност. Дотам са към сто и петдесет километра.
Настана дълго мълчание.
— Значи искаш да знаеш защо? — каза накрая тя.
— Да.
Всъщност вече не искаше да знае нищо друго за нея.
— Преди около две години се промъкнах в ризницата на църквата, когато свещеникът беше излязъл. Аз съм една любопитна баба клюкарка — всички казват така.