Той кимна в сумрака, макар че не знаеше какво е баба клюкарка.
— В дарохранителницата, която би трябвало да се съхранява под ключ, открих една каса, която също трябваше да е заключена. Вътре бяха четирите книги с добрата вест на Обесения Изкупител. Това са думите на Обесения Изкупител, както ги е изрекъл пред своите ученици. Чел ли си добрата вест?
— Не.
— Разговарял ли си с някого, който ги е чел?
Той се засмя на тази малоумна идея.
— Разбира се, че не. За какво са му на един енорийски свещеник четирите книги на Изкупителя? Само на Кардиналите се полага да ги четат, и то не повече от веднъж, за да не ги осквернят с човешки разсъждения. Съществуват само петдесетина бройки, и просто не си представям как ще ги споделят с някакъв си свещеник от енорията в Горно Нанадолнище. Не се засягай.
Тя изглеждаше ако не засегната, то със сигурност изненадана.
— Това беше копие. Сигурна съм, че почеркът беше на енорийския свещеник — той имаше простичък, но прецизен почерк.
— Значи го е направил по памет — каза Кейл. Личеше си, че историята не го вдъхновява особено.
— Не те ли интересува какво пишеше там? — попита смаяно тя.
— Не.
Тя не отстъпи.
— Пишеше, че трябва да обичаме ближния като самите себе си, да постъпваме с другите, както бихме искали те да постъпват с нас, а ако някой ни удари по лявата буза, да подложим дясната.
— На лицето или на задника?
— Вярно е!
— Откъде знаеш?
— Беше написано в самата книга.
— С почерка на някой превъртял Изкупител. На един двор само на двеста метра от тук всяка година изгарят поне десетина такива — луди, на които Бог е разкрил във видение своето слово. Единствената разлика е, че онзи твой смахнат поне се е опитал да държи безсмислиците си под ключ.
— Това беше истината. Знам го.
— Така казват всички — какво друго очакваш?
— Мир и добра воля на всички хора — каза тя.
Кейл се разсмя, като че никога не бе чувал по-забавна шега.
— „Подложи другата буза“ звучи твърде двусмислено — каза той. — „Подчинявай се и страдай… Предай се и си изяж пердаха“ — това е по-близо до стила на Изкупителя.
Тя го погледна с огромните си очи, и Кейл неволно си припомни едно странно създание от зоологическата градина в Мемфис — то имаше също тъй грамадни очи и невероятно дълги костеливи пръсти.
— Който причинява зло на децата, трябва да бъде наказан. Най-добре ще е да му се върже воденичен камък на шията и да го хвърлят в морето.
Странно — този път това не му се стори много забавно, и той дълго мълча. Тя седеше на ръба на леглото и изглеждаше безкрайно крехка и слаба, а Кейл си мислеше какво я чака и му стана ужасно криво, задето се присмя на нещата, които я бяха довели тук, на това страшно място.
— Ще сторя каквото мога, за да ти пратя малко храна.
Друга утеха не успя да измисли. Тя го изгледа и този поглед го накара да се почувства ужасяващо стар и лош, много лош.
— Можеш ли да ми помогнеш да се измъкна?
— Не. Бих искал, но не мога.
Когато излезе от Дома със специално предназначение, той откри, че зимата най-сетне е дошла и големият площад на Светилището е покрит с дебел слой пресен и хрупкав сняг. Гаргите кашляха из голите дървесни корони, докато Кейл бавно крачеше покрай тях, а свирепите ловни кучета лаеха срещу студа, като че беше грабител или беглец. Нищо не можеше да придаде чар на унило монументалните сгради в Светилището — но, покрито със сняг и осветено само на пресекулки от надничащата през облаците луна, тази нощ то бе придобило някаква хладна красота — стига да не ти се налага да живееш там.
По-късно Кейл попита Боско дали може да изпрати храна на Девата.
— Не мога да разреша.
— Не искаш.
— Не. Не мога. Никога ли не си чувал израза: „Лъв у дома, шпаньол навън“?
— Не.
— Е, сега го чу.
— Какво е шпаньол?
— Куче, известно с готовността си да се умилква. Мога да обясня твоето присъствие в килията й — но само веднъж. Когато стане известно — а това ще е след броени дни — че съм й позволил да се храни повече, отколкото е необходимо, за да оцелее до екзекуцията, незабавно ще бъда разобличен като еретик. Както и ще стане. Греховете й срещу Изкупителската вяра са неизброими.