— Сега ще седна — каза Боско. — Ето тук. След като приключа, можеш да решиш дали да ме убиеш, или не.
За първи път откакто се върна от вратата, той отклони поглед от Кейл и седна на дървената пейка до стената. Очите Кейл загубиха жълтеникавия поглед на бясно куче и в тях почна да се процежда нещо човешко.
Боско дълбоко въздъхна и заговори отново.
Минаха двайсет и четири часа, преди Кейл да се върне в манастира, за да разкаже на Хенри Мъглата какво се е случило.
— Ей толкова — Кейл сближи палеца и показалеца си — ми оставаше да го убия.
— Защо не го уби?
— Моят ангел-пазител ме спря.
Хенри Мъглата се засмя.
— А каза ли името си? Защото бих искал да благодаря на този твой ангел-пазител. Спасил е и мен.
— Не бъди твърде доволен, защото има и лоши новини.
— Какви?
— Боско сключи сделка с Ван Оуен — да вземе мен и Покаятелите.
— Защо?
— Като наблюдатели. Каза му, че въпреки успеха в степите, аз и Покаятелите имаме още много да учим от един войник като Ван Оуен. И му предложи подкуп.
— Подкуп?
Хенри Мъглата се ококори. Навярно има точка, отвъд която човешкото сърце събира толкова много ненавист, че не може да се добави повече. Точно това изпитваше Хенри Мъглата, когато си мислеше за Изкупителите. Но все пак той бе потресен от идеята, че един от тях е приел подкуп.
— Боско му предложи — каза Кейл — запазеното ходило на свети Барнабус. Ван Оуен се прекланя пред този светец. Нали помниш оная течност, която побърква котките в Мемфис — е, точно на тях заприлича.
Кейл не намери сили да каже на Хенри Мъглата, че трябва и да се извини на Ван Оуен. Това беше необходимо, но много мъчително.
Трябва да го преглътнеш, каза Боско. Скоро ще го видиш да рухва и тогава ще ти олекне.
Сигурен ли си, че ще се провали?
Не.
— Каква е лошата новина? — попита Хенри Мъглата.
— Ти идваш с мен.
— Аз ли? Защо?
— Защото така поисках.
— Защо го направи, по дяволите?
— Защото ми трябваш.
— Не, не ти трябвам.
— Би трябвало да имаш повече самочувствие.
— Много съм си добре и така.
— Имам нужда някой да изслушва идеите ми. С кого бих могъл да разговарям?
— Не искам да заминавам.
— Обзалагам се, че не искаш. Сигурен съм, че би предпочел да останеш тук и да се задяваш с рояк пеперудки, които си мислят, че слънцето грее от задника ти — обаче не можеш. Време е да се събудиш.
— Добре! — викна Хенри Мъглата. — Добре! Добре! Добре! — Той изпръхтя като сърдит кон и изруга. — Кога?
— Ван Оуен смята да тръгне утре.
— Защо Боско ме пуска да дойда?
— Защото смята, че ние двамата не бихме изоставили момичетата в беда.
— А ще ги изоставим ли?
— Не знам. Ти как мислиш?
Хенри Мъглата не отговори директно.
— Това поне обяснява защо ни позволи да се наслаждаваме на плътските грехове.
— Обяснява защо позволи на теб. Мен ме пускаше там, защото Божият гняв е неподвластен на поквара.
— Това ли си ти?
— Как мислиш?
— Все това ме питаш.
— Защото искам да знам. Вече казах, ценя твоето мнение. — Кейл помълча. — И като стана дума — как мислиш, дали да отведа моя послушник Модъл в манастира, преди да тръгнем?
— Защо?
— Това ще е добро дело. Кой знае какво ни чака? Той може би никога няма да има шанс да види жена.
Хенри Мъглата го погледна яростно.
— Те не са животни от зоопарка на Мемфис. Не ти принадлежат, та да ги даваш на приятелите си.
— Добре де, не подскачай толкова. Нещо не помня да си възразявал толкова, когато беше твой ред.
— Те не са за редуване.
— Както искаш. Мили Боже! Това беше само идея.
Хенри Мъглата не отговори.
На другия ден, два часа след като потеглиха към Голанските възвишения, Хенри Мъглата се чувстваше измръзнал, нещастен и отчаяно закопнял по прекрасните момичета, които бе напуснал — почти всички разплакани, с изключение на любимата му Винченца, която го целуна по двете бузи, а след това леко по устните. Той потръпна, но не от студ, докато си припомняше какво му бе прошепнала на ухо между тези нежни целувки. Тя, най-мъдрата сред всички момичета, го изпращаше като свой.