„Върни се при мен, и ще ти покажа нещо, което никога не си виждал преди.“
Те ужасно му липсваха — и кой би могъл да го упрекне? Ако имаше рай, как би могъл той да е по-хубав от живота в манастира? Освен, разбира се, ако не е обкръжен от ада. И това бе главният проблем — той знаеше, че е готов да мине през ада, за да се върне при тях, но не бе в състояние да го стори. Само един човек притежаваше необходимите умения, кръвожадност, насилие и ярост.
Минаха още шест дни, преди да се доберат до Голан. Голан е висок хребет с дължина около шейсет километра и е разположен на същото разстояние от официалния папски дворец в свещения град Шартр, чийто десен фланг защитаваше. Дясната страна на Голан водеше към източната част на планините Макмърдос, непроходими за всяка армия, чак до Бъфордовия пролом, разположен на триста километра оттам и оспорван както от Лаконийците, така и от неутралните швейцарци. Това бе единствената пролука в естествената отбрана на Изкупителите източно от Голанските възвишения. Ако Лаконийците приемеха да се присъединят към Антагонистите, този пролом бе мястото, откъдето да нападнат. Отляво на Голан, Шартр и огромните изкупителски територии отвъд него бяха защитени от Фронтове — линии от окопи, понякога по десет реда един зад друг, покриващи осемстотин километра до следващата естествена защита — морето Уедъл. Открай време Антагонистите оставаха приковани зад тези огромни отбранителни линии, природни и създадени от човека. Само огромните количества сребро, открити в Аргентум, успяха да убедят Лаконийците да поведат в бой цялата си армия, защото тяхната политика повеляваше никога да не дават под наем повече от триста войници наведнъж, за да могат да защитават собствените си територии. Освен това те трябваше да бъдат подкупени да поемат риска от война с Швейцария за властта над Бъфордовия пролом — място, което иначе нямаше особено стратегическо значение и за двете страни.
Походът на Лаконийците към Голан не беше като през лятото. Обикновено зимата по тия места беше мека, което правеше една военна кампания през този необичаен сезон приемлива срещу добро заплащане, но сега ги застигна незапомнено люта зима. Непроходими пътища, лошо време, мъчителни дни и непоносими нощи — всичко това, уверяваше Боско, правеше забавянето на Ван Оуен в Светилището незначително, защото колкото и лошо да беше времето на Обстрелните ридове, още по-лошо щеше да бъде за Лаконийците, опитващи да прекосят Машер. В редките случаи, когато там падаше сняг, ветровете над необятните открити пространства натрупваха огромни преспи. Лаконийците умееха да понасят повече несгоди от всеки друг човек, но не можеха да летят, тъй че оставаха блокирани на място със своята черна супа и нещастните си Хелоти, които измираха с десетки от студ.
След като пристигнаха на Голанските възвишения, Кейл и Хенри Мъглата бяха подложени на голям тормоз от Ван Оуен, който им възлагаше всички най-неприятни или безсмислени задачи — не много трудни сами по себе си, но истинско мъчение, когато трябваше да се движат през мразовитите ветрове. Ван Оуен държеше Покаятелите в най-лошите и най-студените помещения и ги снабдяваше колкото се може по-зле.
— Кои са тези хора? — бе попитал той за мълчаливите Покаятели. — Не ми харесва видът им. В тях има нещо нередно.
Макар да знаеше, че Боско е прав и че да се разкриваш пред човек, който ти желае злото, е знак за детинщина, Кейл просто не успя да се удържи.
— От кривото дърво на човешкия род, Изкупителю, никога не е сътворявано нещо право.
Това беше може би най-известният от изразите на свети Барнабус — онзи със запазеното ходило, пред когото особено се прекланяше Ван Оуен.
— На остроумен ли ми се правиш?
— Не, Изкупителю.
— В такъв случай питам отново. Кои са тези хора?
Друга известна поговорка на свети Барнабус гласеше: истина, казана с лошо намерение, е по-страшна от всички лъжи, които могат да се измислят. Кейл знаеше това, защото бе прегледал житието на светеца в библиотеката през нощта, преди да напуснат Светилището. Тази поговорка го впечатли, защото си помисли, че свети Барнабус е изрекъл на глас нещо, което той узна за лъжите още като съвсем малко момче.
— Тези мъже са извършили нарушения, но изкупват греховете си с изключителна смелост. Повече не мога да кажа, заклел съм се пред крака на свети Барнабус.
Ако Ван Оуен имаше опит в общуването с нагли послушници, може би лесно щеше да разбере, че му се подиграват. Непростима грешка — помисли си Кейл, и още преди да довърши изречението, намрази собствената си глупост. Бог знае какво можеше да се случи, ако Ван Оуен знаеше на какви дързости са способни самонадеяните млади момчета. Ван Оуен не бе сигурен какво мисли за неприятното момче пред себе си (освен че не го харесва). Момчетата светци не бяха особена рядкост, макар че той самият не бе виждал нито едно. Обикновено те ставаха светци, защото умираха като доказателство за своята святост и поради това не успяваха да станат досадни. Но от триста години насам не бе имало нито едно момче-воин, признато за богоизбрано, а дори и някогашният свети Йохан бе умрял от едра шарка няколко години, след като победил Ченчите край Сейнт Олбанс. Някое богоизбрано момченце, което има прекрасни видения за майката на Изкупителя и ръси мъгляви пророчества, подлежащи на полезно тълкуване от по-мъдри глави — това си беше напълно в реда на нещата, но този хитър агнец във вълча кожа изглеждаше нещо съвсем различно, особено след като беше в джоба на Боско. Проблемът на Ван Оуен идваше от това, че той бе не само егоистичен, амбициозен и лукав хитрец (какъвто със сигурност беше), но и благочестив поклонник на Обесения Изкупител. Ами ако това отвратително хлапе пред него не беше просто някакво си бандитско изчадие с вроден талант за клане, а истински Божи помазаник? Допускането на грешка по този въпрос би било нещо повече от политика — то можеше да застраши безсмъртната му душа.