Необичайно лошото време, които бе донесло снега, се промени също тъй бързо, както дойде. Пронизващо студените северни ветрове отстъпиха пред обичайните топли ветрове откъм изток, които разтопиха снега за по-малко от три дни. Пръстта в Машер беше тънка и торфена, а пукнатините и кухините на порестата скала под нея изцедиха снежната вода също тъй лесно, както отпушена вана в някой мемфиски дворец.
Зает с подготовката, Ван Оуен вече нямаше време да мисли за Кейл, и той при първа възможност помъкна Хенри Мъглата да търсят допълнителна храна за Покаятелите.
— Нека гладуват — каза Хенри. — Нека мръзнат. Дано да ги хване свинска холера, та гръбнаците им да се изкривят настрани и прогнилото им ляво ухо да окапе в десния джоб.
— Стегни се, Хенри. Рано или късно животът ти, и — което е още по-важно — моят живот, ще зависи от тях.
Именно по време на една от онези безсмислени задачи — излишна охрана на керван с гориво от Слъфските въглени находища на около петнайсет километра южно от Голан — се случи едно необикновено събитие. Принудени при завръщането да хванат страничен път към възвишенията, защото малка лавина бе затрупала главния път, те минаха покрай мизерните леярски бараки, който разчитаха на находищата, за да си осигурят топлина при производството на желязо и далеч по-рядката стомана — толкова скъпа и трудна за изработване, че Изкупителите почти не я използваха. Докато прехвърляха един нисък хълм, двамата почти едновременно зърнаха огромната купчина долу. Спряха конете си и се загледаха натам мълчаливи, потресени и ужасени. Струпани на грамадна камара, блъскана от ветровете и само частично покрита със сняг, лежаха броните на Матераците от голямото поражение при Силбъри Хил. От това разстояние те приличаха на необятна купчина черупки от някакви човекоподобни морски създания, изгребани и захвърлени като черупките от раци и омари около рибарските сергии край Мемфиския залив. След пет минути бяха пред портите на открития склад, където двама старци се топлеха до голям мангал, а пет-шест мъже товареха в каруца парчета броня от голямата могила пред тях.
— Какво става?
Най-старият мъж го погледна, преценявайки дали си струва да прояви нахалство към това момче Изкупител. Накрая избра средната линия.
— Това е плячка от онази победа над Матераците. Къде им е сега гордостта? — После добави благочестиво: — Прах, всичко е прах.
— Къде ги карате?
— За претопяване. Хей там. В голямата пещ. Ама не работи сега. Въглища не достигат, разбираш ли, с туй калпаво време.
Мъжете край каруцата работеха бързо, не от излишно усърдие, а за да се стоплят. Един от тях пееше богохулна смес на един от най-почитаните изкупителски химни с кръчмарската песен за Бил Щипката.
Без да го слушат, останалите разглобяваха броните парче по парче, режеха кожените ремъци там, където не бяха изгнили, хвърляха в каруцата по-леките части — ръкавиците звънтяха, шлемовете и гръбните плочи дрънчаха, наколенниците и налакътниците тракаха, и тази дандания се смесваше с тяхното бъбрене, докато продължаваха да товарят. Един от мъжете забеляза Кейл и Хенри Мъглата.