Спомняйки си как ги бе нахокал Хенри Мъглата, останалите отговориха тихо:
— Четири погибели в тленния свят.
Двете момчета, които яздеха най-отпред, наведоха глави, за да скрият непристойните си усмивки.
На връщане към Голан Кейл предпазливо избра заобиколния път покрай Пръстите на Машер, наречени така, защото тези дълги, ниски и тесни хълмове сякаш сочеха пътя около възвишенията. Като ездачи Лаконийците не бяха по-добри, отколкото като стрелци, но имаха резерви, които не бяха използвали този ден, бързи кавалерийски части, и преди да напуснат могилата, Кейл ги видя в далечината бавно да се придвижват отвъд наблюдателния пункт на Ван Оуен. Кейл се връщаше към Голан бавно и предпазливо, за в случай че се натъкнат на лаконийска конница. От двете страни на Пръстите, точно под хребетите, бе разположил разузнавачи с магарета, идеални за този неравен терен, които да дебнат за всяка евентуална заплаха. Един от тях, малко преди края на Пръстите, подаде на Кейл сигнал да се приближи. Когато двамата с Хенри Мъглата се изкатериха пеш до него, разузнавачът посочи отряд от двайсетина Изкупители, отстъпващи към Голан.
— Ван Оуен ли е? — попита Хенри Мъглата, докато Кейл наблюдаваше през далекогледа си.
— Той трябва да е. — Кейл подаде далекогледа на Хенри. — Погледни ето там.
Хенри Мъглата се вгледа, накъдето сочеше Кейл. Около трийсет лаконийски ездачи преследваха охранителите на Ван Оуен, по чиято спокойна крачка личеше, че не подозират за надвисналата опасност.
— Не завиждам на Ван Оуен — каза Хенри Мъглата. — Доколкото видях, охраната му е предимно от старци и проповедници.
Кейл взе далекогледа от него и продължи да наблюдава как лаконийските конници догонват жертвите. Мозъкът му работеше трескаво. Дори и с просто око Хенри Мъглата ясно виждаше всичко. За пет минути Лаконийците се приближиха на около двеста и петдесет метра, преди охраната на Ван Оуен да ги забележи. Хенри Мъглата видя как те изведнъж препуснаха в галоп и всички Изкупители, освен петима или шестима около Ван Оуен, изостанаха, за да заемат позиция между него и настъпващите Лаконийци.
Но макар и да нямаха кой знае какъв кавалерийски опит, Лаконийците все пак бяха по-добри ездачи и имаха по-добри коне. Стана ясно, че Изкупителите скоро ще бъдат догонени, и проявявайки най-сетне малко здрав разум, те се устремиха към едно ниско хълмче. Охраната на Ван Оуен скочи от конете, зае кръгова позиция около своя генерал и зачака. Кейл подаде далекогледа на Хенри Мъглата. Сега виждаше как Лаконийците слизат от седлата само на трийсетина метра от Ван Оуен и бързо се устремяват нагоре по полегатия склон. После започна боят.
Кейл понечи да тръгне надолу. Хенри Мъглата го хвана за ръката.
— Какво си си наумил?
— Аз ли? Отивам да спася Ван Оуен. Ти стой тук.
— Защо?
— Добре. Ела с мен.
— Няма да помагам на онзи боклук. Защо го правиш?
— Ти само гледай, приятел.
— Съвсем си се побъркал.
— Ще видим.
И с тези думи той се втурна надолу по хълма като планински козел.
Хенри Мъглата остана да чака на билото заедно с разузнавача и неговото магаре, гледайки как Кейл и Покаятелите се устремяват през равнината към битката върху ниското възвишение, което по-късно щеше да бъде наречено Хълм на глупците.
Докато Кейл и хората му бързо преодоляваха разстоянието от около километър, Хенри Мъглата осъзна, че Кейл не действа толкова импулсивно, колкото изглеждаше в началото. Ако не изпуснеше момента, той щеше да удари Лаконийците в гръб. Притиснати между две вериги Изкупители, тяхната неизбежна победа щеше да се превърне в почти сигурно поражение. Освен това, той не би рискувал с пряка атака. Хенри Мъглата винаги казваше, че арбалетчиците лесно могат да заменят стрелците, защото един стрелец се обучава с години. Арбалетът даваше същите, а понякога и по-добри резултати само за няколко месеца.
Кейл накара Покаятелите да слязат от конете на седемдесет метра от върха на хълма, застана малко зад хората си и им заповяда да стрелят с арбалети по Лаконийците. По-късно същия ден един Покаятел каза на Хенри Мъглата, че един от тях възразил, тъй като имало опасност да улучат охраната на Ван Оуен. Кейл го ударил толкова силно, че, според описанието на Покаятеля, носът му се пръснал като Бисистърска слива.
Каквато и да беше опасността за почетната гвардия от Хълма на глупците, ефектът върху Лаконийците бе унищожителен. Само след минута шестима наемници с червени плащове лежаха на земята. Те нямаха друг избор, освен да прекъснат атаката и да нападнат Кейл и неговите Покаятели. Но оставяйки охраната зад гърба си, просто щяха да сменят едно неизбежно поражение с друго. Те се втурнаха надолу по хълма, страховити дори и за отдалечения Хенри Мъглата, и връхлетяха срещу Покаятелите, давайки само още три жертви. Последва ужасна схватка, в която всичко висеше на косъм. Не трябваше да е така, но почетната стража на Ван Оуен, вместо да се спусне след тях по Хълма на глупците и да изправи Лаконийците пред невъзможната задача да отблъскват нападение от две страни, просто стоеше и наблюдаваше как техните спасители попадат в отчаяна битка за живота си. Макар и два пъти по-малобройни, за разлика от Покаятелите Лаконийците имаха брони — вярно, по-тънки от тези на пехотинците — а лекият наклон подхождаше идеално за техния начин на бой. Покаятелите вече нямаха предимство, тъй като стана ясно, че вместо да преследва Лаконийците, както повеляваше здравият разум, почетната охрана е решила просто да чака и да наблюдава. Кейл събра длани около устата си и изрева: „Подкрепете ни!“. Но стражниците само гледаха спасителите си безизразно като крави. Застанал на около десет метра зад Покаятелите, Кейл бясно ругаеше, защото бе осъзнал, че те отлично разбират какво се иска от тях, но нарочно се бавят. „Защо? — запита се Кейл. — Най-разумното е да ни помогнат.“ Но не и ако си генерал, който вярва в мъченичеството, саможертвата, и най-вече в изключителната необходимост да оцелееш заради всеобщото благо. Ван Оуен и неговата охрана вече слизаха по другия склон на хълма, за да избягат към Голанските възвишения. Ако беше точен стрелец като Хенри Мъглата или Клайст, Кейл можеше да остане на място и да поваля Лаконийците от безопасно разстояние. Но не беше. Нямаше друг избор, освен да се бие. Той изкрещя от ярост срещу собствената си глупост, после се хвърли към левия край на битката и съсече първия лаконийски войник през врата, точно под задния ръб на шлема. Нападайки отляво, той винаги имаше предимство. Сега рязко се приведе надясно — макар че загубата на равновесие обикновено е лоша идея, — вдигна левия си крак и ритна следващия човек в уязвимата коленна става. Костта изпращя, а болезненият писък на жертвата бе прекъснат от страничен ритник в главата, докато падаше. Кейл сграбчи двамата Покаятели, които бе спасил от отчаяното им положение, и се опита да отблъсне Лаконийците настрани, събирайки около себе си всеки спасен Покаятел, за да сформират стена по фланга. В другия край на редицата нещата вървяха зле за Покаятелите, които нямаха брони и в никакъв случай не можеха да се мерят по сила и бойни умения със своите по-дисциплинирани противници. Но побеснял от предателството на Ван Оуен, Кейл се превърна във вихрушка от враждебност и злоба. Без да иска, той вдъхновяваше хората си — струваше им се, че храбростта и дори обичта му към тях се проявяват в неговото чудовищно и грозно умение. Нещо в свирепата съсредоточеност на смъртоносния му талант сякаш стряскаше дори Лаконийците, за които насилствената смърт е основна и неделима част от живота. Всички негови действия, тъй лишени от изящество и елегантност във всяко едно отношение, освен в бруталната убеденост, че всеки насрещен удар неминуемо ще се провали, че всяко усилие в тази борба е безсмислено, сякаш накараха дори Лаконийците да загубят кураж, докато противникът ги обкръжаваше отляво. Външно това не им пролича — те оставаха безмилостни както към себе си, тъй и към другите, но в минутите преди смъртта имаха време да разберат, че със сигурност ще загубят. Седемте станаха трима, от тримата остана един, и изведнъж всичко свърши. После дойдоха обичайните зверства: виковете на ранените, вцепенението, възторгът, жестокото довършване на все още живите Лаконийци. Един от Лаконийците бе само леко ранен в крака и двама Покаятели, нащрек за евентуална заплаха — например скрит кинжал — го ругаеха с наслаждение, докато той се отдръпваше пълзешком от техните удари. „Мръсен Антагонист!“ Не беше точно, но по-лошо нещо не можеха да измислят. „Злодей атеист!“ Макар и неточно, това повече се приближаваше до истината за Лаконийците — но колкото и да е странно, повечето Изкупители нямаха ни най-малка представа, че Антагонистите са отцепници от собствената им религия и вярваха в повечето от нещата, в които вярваха и самите те. Острието на единия меч се вряза дълбоко в дланта на Лакониеца и неговият болезнен вик привлече вниманието на Кейл. Той се хвърли към двамата Покаятели и раздразнено ги из