лупците, ефектът върху Лаконийците бе унищожителен. Само след минута шестима наемници с червени плащове лежаха на земята. Те нямаха друг избор, освен да прекъснат атаката и да нападнат Кейл и неговите Покаятели. Но оставяйки охраната зад гърба си, просто щяха да сменят едно неизбежно поражение с друго. Те се втурнаха надолу по хълма, страховити дори и за отдалечения Хенри Мъглата, и връхлетяха срещу Покаятелите, давайки само още три жертви. Последва ужасна схватка, в която всичко висеше на косъм. Не трябваше да е така, но почетната стража на Ван Оуен, вместо да се спусне след тях по Хълма на глупците и да изправи Лаконийците пред невъзможната задача да отблъскват нападение от две страни, просто стоеше и наблюдаваше как техните спасители попадат в отчаяна битка за живота си. Макар и два пъти по-малобройни, за разлика от Покаятелите Лаконийците имаха брони — вярно, по-тънки от тези на пехотинците — а лекият наклон подхождаше идеално за техния начин на бой. Покаятелите вече нямаха предимство, тъй като стана ясно, че вместо да преследва Лаконийците, както повеляваше здравият разум, почетната охрана е решила просто да чака и да наблюдава. Кейл събра длани около устата си и изрева: „Подкрепете ни!“. Но стражниците само гледаха спасителите си безизразно като крави. Застанал на около десет метра зад Покаятелите, Кейл бясно ругаеше, защото бе осъзнал, че те отлично разбират какво се иска от тях, но нарочно се бавят. „Защо? — запита се Кейл. — Най-разумното е да ни помогнат.“ Но не и ако си генерал, който вярва в мъченичеството, саможертвата, и най-вече в изключителната необходимост да оцелееш заради всеобщото благо. Ван Оуен и неговата охрана вече слизаха по другия склон на хълма, за да избягат към Голанските възвишения. Ако беше точен стрелец като Хенри Мъглата или Клайст, Кейл можеше да остане на място и да поваля Лаконийците от безопасно разстояние. Но не беше. Нямаше друг избор, освен да се бие. Той изкрещя от ярост срещу собствената си глупост, после се хвърли към левия край на битката и съсече първия лаконийски войник през врата, точно под задния ръб на шлема. Нападайки отляво, той винаги имаше предимство. Сега рязко се приведе надясно — макар че загубата на равновесие обикновено е лоша идея, — вдигна левия си крак и ритна следващия човек в уязвимата коленна става. Костта изпращя, а болезненият писък на жертвата бе прекъснат от страничен ритник в главата, докато падаше. Кейл сграбчи двамата Покаятели, които бе спасил от отчаяното им положение, и се опита да отблъсне Лаконийците настрани, събирайки около себе си всеки спасен Покаятел, за да сформират стена по фланга. В другия край на редицата нещата вървяха зле за Покаятелите, които нямаха брони и в никакъв случай не можеха да се мерят по сила и бойни умения със своите по-дисциплинирани противници. Но побеснял от предателството на Ван Оуен, Кейл се превърна във вихрушка от враждебност и злоба. Без да иска, той вдъхновяваше хората си — струваше им се, че храбростта и дори обичта му към тях се проявяват в неговото чудовищно и грозно умение. Нещо в свирепата съсредоточеност на смъртоносния му талант сякаш стряскаше дори Лаконийците, за които насилствената смърт е основна и неделима част от живота. Всички негови действия, тъй лишени от изящество и елегантност във всяко едно отношение, освен в бруталната убеденост, че всеки насрещен удар неминуемо ще се провали, че всяко усилие в тази борба е безсмислено, сякаш накараха дори Лаконийците да загубят кураж, докато противникът ги обкръжаваше отляво. Външно това не им пролича — те оставаха безмилостни както към себе си, тъй и към другите, но в минутите преди смъртта имаха време да разберат, че със сигурност ще загубят. Седемте станаха трима, от тримата остана един, и изведнъж всичко свърши. После дойдоха обичайните зверства: виковете на ранените, вцепенението, възторгът, жестокото довършване на все още живите Лаконийци. Един от Лаконийците бе само леко ранен в крака и двама Покаятели, нащрек за евентуална заплаха — например скрит кинжал — го ругаеха с наслаждение, докато той се отдръпваше пълзешком от техните удари. „Мръсен Антагонист!“ Не беше точно, но по-лошо нещо не можеха да измислят. „Злодей атеист!“ Макар и неточно, това повече се приближаваше до истината за Лаконийците — но колкото и да е странно, повечето Изкупители нямаха ни най-малка представа, че Антагонистите са отцепници от собствената им религия и вярваха в повечето от нещата, в които вярваха и самите те. Острието на единия меч се вряза дълбоко в дланта на Лакониеца и неговият болезнен вик привлече вниманието на Кейл. Той се хвърли към двамата Покаятели и раздразнено ги изблъска настрани.