Ужасените очи на лаконийския войник се разшириха още повече, когато видя Кейл да застава над него — той се сви с протегнати ръце и зачака удара, който след миг се впи под ключицата и прониза сърцето му. Последва ужасна кашлица за няколко секунди, сетне загуба на съзнание и смърт. По-милостив край, отколкото чакаше през следващите няколко часа мнозина, изоставени да умрат мъчително от раните си или бавно да бъдат довършени от жестоки или несръчни екзекутори. Целият този ужас предстоеше тепърва за хиляди на бойното поле. Понякога е по-добре да си запазиш правото да не гледаш, както бе казал веднъж ИдрисПюк на Хенри Мъглата, докато ядяха риба и пържени картофи на пясъчния плаж край Мемфиския залив.
Точно тогава пристигна Хенри Мъглата, следван на около триста метра от разузнавача с магарето. Той погледна мъртъвците наоколо.
— Никога не съм виждал подобно нещо — каза той на оцелелите Покаятели, общо осем на брой.
Кейл разбираше точно какво има предвид и знаеше, че не е комплимент.
— Бързо свалете броните и оръжията на двама от тях.
След няколко минути те потеглиха, вземайки телата на мъртвите Покаятели.
Макар че Кейл бе поел още по-смъртоносен риск, отколкото при Силбъри, в крайна сметка нещата се развиха добре. Той научи поредния урок, въпреки че по-късно каза на Хенри Мъглата: „Все още не знам какъв е той“, и оцеля. Но денят далеч не бе приключил с изненадите.
Макар че острицата и пиренът на бойното поле на Осемте мъченици бяха доста жилави, един голям участък остана оголен от тях, а калта отдолу беше разкашкана. Въпреки мразовитото време само преди седмица, топлите ветрове откъм морето, които бяха стопили снега, станаха още по-топли. Този следобед бе нетипично горещ за сезона и донесе нов живот там, където имаше само ужасна смърт. Яйцата на комарите лежаха погребани под топлината на степната трева и няколко сантиметра кал. Разголени от битката и загрята от слънцето, те се излюпиха с милиони и само за един час образуваха вихрена колона с размера на бойното поле, която се издигаше на хиляда метра височина.
Близо три хиляди Изкупители, които бяха оцелели след кръвопролитието и бягаха в безредна тълпа към подножието на Голанските възвишения, погледнаха назад и видяха във въздуха нещо, което малцина от тях бяха виждали преди — огромен облак в небето се движеше и трептеше не като мъгла или мараня, а като живо създание. Каквото в крайна сметка наистина беше — ту като невестулка, изправена на задни лапи, ту като камила, ту съвсем като кит за онези, които бяха виждали подобно животно. Но за повечето изтощени, посрамени, изплашени и ужасени бегълци той приличаше на Обесения Изкупител, клатещ глава от ярост пред ужасната загуба и богохулството на лаконийската победа. А накрая вятърът и хаотичният полет на насекомите се промениха и скръбното лице на Спасителя за момент се преобрази в суровото и бдително лице на едно неумолимо момче. Или поне така изглеждаше по-късно на мнозина — дори след няколко дни на все по-нарастващ брой хора, които изобщо не бяха присъствали там.
След час оцелелите плъзнаха нагоре по Голан, и мълвата започна да се шири като масло върху чудотворен хляб: вести, че идва обещаният край, че евреите прииждат на тълпи в Шартр, за да приемат Правата вяра, че четирите конни джуджета на Апокалипсиса са яздили по улиците на Уер, че на Гравъли Хил се появил червен дракон, застанал над жена, облечена в слънце, а в Уитстабъл звяр от сушата принудил хората да се поклонят на звяр от морето. В Ню Брайтън се появил ангел, държащ в ръка бокал с Божия гняв. Щом всички тия слухове станаха общоизвестни, от ужаса на грозното поражение бликна странно ликуване. Из Голан се разнесе мълва, че един послушник, още голобрадо момче, избил с кост от магарешка челюст сто вражески войници и спасил Изкупител Ван Оуен от коварните Антагонисти, които предали армията на враговете.
Този слух съдържаше известна доза истина и не беше съвсем случаен. Съмишленици на Боско в Голан, заедно с онези, които знаеха и искрено вярваха, сметнаха, че тази изопачена версия на събитията върху Хълма на глупците среща отчаяно жадуващи за надежда уши. Събитията най-сетне се развиваха в тяхна полза. Вместо да напреднат и да се опитат да превземат възвишенията, или дори да заобиколят и да нападнат в гръб изкупителските окопи, Лаконийците за всеобщо учудване останаха на място. След броени часове всеки Изкупител на Голанските възвишения знаеше твърдо, че Лаконийците са спрели, защото видението на Обесения Изкупител и неговият очевиден гняв са ги изпълнили със страх от Бога.